На вратата се показа стара селянка — и тя също в Такава руба:
— У, у… гости ни дошли…
— Позна ли ме, бабо Яно?…
Старата селянка дигна ръка над очите си:
— Аха… познах те… Стояновият… по-малкият… — Ха добре дошъл!
Тръпко взе дисагите от колата, а младата селянка я поведе край стената по-нататък, да разпрегне коня под широката стряха. Старицата се разбърза на кривите си, боси, посинели нозе, изнесе на гостите две триножни столчета, сложи ги пред вратата:
— Те, людете ни, сички са на гумното… Ние, с невестата, да опечем хлеб…
— Е, гледай си работата, бабо Яно — рече Лазар. — Ние ще поседим тука.
— Е, харно, харно, сине… Да ви сготвя нещо за вечеря.
— Нема нищо да ни готвиш, бабо Яно… Каквото вие…
— Ние… ти нас не гледай. Ние секак. Само хлеб да има.
— И ние така, бабо Яно. Нели и моят корен е от тая къща!
— Така е, ама гост си ни дошъл…
Свечеряваше се. Небето се бе извишило зеленикаво и прозрачно. Лазар запали цигара и сякаш забрави де се намираше. Тръпко застана встрани с дисагите в нозете си — не се решаваше да седне заедно с Лазара и току въртеше тъмните си очи, да погледне едно, да погледне друго наоколо: малко по-надолу беше неговата родна къща. Той улови на няколко пъти погледа на младата жена, която ту влизаше, ту излизаше от къщи по работата си, и се досети: тя бе го познала. Тихо беше из цялото село; дочуваха се гласове само откъм гумното нататък, откъм бейската кула, също и откъм долния край на селото — види се, вършееха и нататък.
Вече се бе стъмнило, когато дворът се изпълни с люде — мъже, жени, по-големички деца; докараха и две волски коли, един кон и две магарета, няколко овце. Завършили бяха вършитбата тоя ден и се прибираха за спане. Наобиколиха всички градските си гости — поздравяваха ги, радваха им се, някои се пулеха в тях в тъмнината и не можеха да им се начудят — мнозина от най-младите, особено между женската челяд, още не бяха ходили в града и се чудеха на тия градски люде, на облеклото им, на говора им. През тия четиридесет години Глаушевият род бе се роил два пъти — имаше още две Глаушеви къщи в селото и едната бе приела вече друго име. Сега тук живееха тридесет и пет души и глава на челядта беше не старият Йоан Глауш, който бе умрял скоро след бягството на Стояна, а негов братов внук, но и той с неговото име Йоан. Сегашният Йоан Глаушев беше към петдесетгодишен човек и се познаваше отдалеко, че беше много едър, пък имаше тънък, почти женски глас. Откакто бе станал житар, Лазар Глаушев бе идвал много пъти тук и си спомняше, че сегашният Йоан Глаушев, втори братовчед на баща му, го посрещаше все с едни и същи думи:
— Е, внучко… Живи бехме пак да се видиме. Ха, добре дошъл!
Запалиха борина, въведоха гостите в жилището, а то беше жилище и за добитъка при лошо време. Зимно време така беше по-сгодно, по-топло и за людете, и за добичетата, и за кокошките, които спяха накацали по старите почернели греди. Настаниха гостите край огнището, запалила бе там огнец баба Яна и пържеше яйца в почерняло тиганче. Цялото помещение беше пълно с лютив пушък, горещо беше вътре и задушно в тая августовска нощ, та Лазар на два пъти рече:
— Да бехме останали вън… Сега е по-хубаво вън, летно време…
— Що говориш, внучко! — изви тънък гласец Йоан Глаушев. — В двора ли ще посрещаме гостите си! Какво ще рече за мене моят братучед Стоян, като му кажеш как съм те посрещнал!
Тук, при мътната светлина на борината, всички познаха Тръпко. Първа извика една от жените:
— Ау… Тоя бил Тръпче… Тръпче Велев!
Не беше се променил Тръпко много за последните две години, макар и в тия градски дрехи, скроени алафранга, по най-последна мода. А тайно в себе си той все мислеше, че бе станал с тия дрехи съвсем гражданин…
— Е… Тръпче — каза му Йоан Глаушев. — Ти избега от Гранче, ама сега никой не може да бега. Тръгнал по селата един Арап ага — тежко и горко, ако некой нащ човек рече да бега в града! Хваща той роднините му в селото — татко, майка, братя, братучеди — и душа да им знай! Беговете чифлик ще му дадат, да им варди селата, чифлиците. Ти, Тръпче, гледай да не те срещне сега, да не те познай… Куршум ще тегли по тебе.
Тръпко присви черните си вежди, бялнаха се зъбите му и само това рече:
— Знам го аз Арап ага.
Сложиха трапеза — ниска дървена синия, — но само за гостите, за Йоана и за трима-четирима още от по-старите мъже. Сложиха тиганчето с пържени яйца, успяла бе баба Яна да опече и погачка от черно брашно. А на всички други раздаде късове от царевични хлябове, жълти като злато, но напукани, ронливи и сухи, та се виждаше как прегладнелите люде преглъщаха с усилие всеки залък. Някои от тях бяха насядали наоколо и направо върху пръстения под, други стояха наблизу, да бъдат и те с гостите, по-младите майки бяха събрали около себе си децата и всички дъвчеха, преглъщаха шумно сухите залъци. Лазар Глаушев попоглеждаше наоколо и мазните пържени яйца се поспираха на гърлото му. После баба Яна сложи на трапезата голяма пръстена паница с кисело мляко, хванало едва-едва коричка, полъхна от него свеж мирис. Сега Лазар побутна паницата: