Събраните тук люде, притиснати рамо до рамо, глава до глава, не се помръдваха, втренчили очи в тоя непознат човек, който се бе изправил на стъпалата на владишкия стол. Но те с още по-голямо съсредоточение бяха се заслушали в гласа му, който ехтеше силен, гръмлив, изпълваше цялата църква, властен и сладкозвучен в същото време. Вардарски изричаше смели, дръзки, горди думи, а преспанци не бяха чували друг да им говори така. Те бяха чували от същото място, от същите тия стъпала жалби и молитви, клетви и роптания, а сега тоя човек искаше да събуди тяхната поругана гордост. Те го слушаха изненадани, смутени и всяка негова дума разгаряше в сърцата им нова, непозната жажда, неизпитана сладост.
— Народът наш иска своята правда — продължаваше Райко Вардарски и гласът му не отслабваше, а ставаше негли по-силен, с още по-голяма сила се вливаше в сърцата на тия люде, като жив огън. — Народът наш воюва за своята правда. В мъки адови живее той от векове и неговата правда е света, неговата правда е чиста и велика. Той нема да се уплаши, нема да отстъпи и кога дигне меч за своята правда, не ще погази чуждата правда. Вървете, братя мои, не се спирайте, не се оглеждайте, пътят е избран и ясен пред очите ни: в тая църква ще се слави бог на болгарски език, в училището ще се чете и ще се пише на болгарски език, както се говори в твоя болгарски дом. Но ти, народе преспански, дали си и ти там, дето са сички твои братя?
Тишината в църквата като че ли отеднаж стана още по-дълбока. Млъкна за един дълъг миг и Вардарски, като че ли очакваше отговор. Някой нататък с мъка се бореше с кашлицата си — да я задържи, да я заглуши. Наблизу срещу Вардарски бе застанал около петдесетгодишен мъж, изправил глава над околните, и гледаше с опулени очи, с увиснала челюст, та се чуваше наоколо хрипливото му дишане. Вардарски се придръпна назад, сетне се вдаде напред и дори се приподигна на пръсти, дигна ръка:
— Ти, народе преспански, с какви мисли се разбуди днес и какво бе наумил да правиш на тоя ден? Ти мислеше за дюкяна си, за нивата си, ти се готвеше и днес за трудове и кярове, но църковните камбани те повикаха в божия дом! А днес, братя болгари, е нашият най-голем празник! Благословен да бъде тоя светъл ден на светите братя Кирила и Методия, на двамата братя от Солуна, които просветиха болгарския народ и целия славянски род! Когато ти, народе, забрави името им, ти живея в тъмна тъмнина и под чужда воля и власт, защото те са твоето слънце и без тех ти ще бъдеш слеп и глух. Те ни дадоха наше писмо и наша книга, те ни дадоха живот, защото мъртъв и безплоден е секи народ, който нема свое писмо и своя книга. Фанариотинът зъл и лукав, за да вземе душата ни, хвърли в огъня най-напред книгата ни. Забравете днес, мили братя, земните си грижи, отдайте се на радост и празнично веселие и пейте благодарствено славословие към нашите славяноболгарски апостоли свети Кирил и Методий!…
Още много такива думи изрече Райко Вардарски, размахваше ръце, сякаш да извади и сърцето от гърдите си, а гласът му не отслабна, не престана да пламти единственото му око, той привличаше с магическа сила погледите на всички събрани в църквата. Когато най-сетне млъкна, изправил гордо глава, като да предизвикваше някакъв невидим противник, той направи бавно широк кръст на гърдите си и слезе от стъпалата на владишкия стол. Цялото множество в църквата проследи и последното му движение, като че ли очакваше да чуе още нещо от него, искаше да го погледа още един миг — застанал там, размахал ръце над главите на всички, възторжен и зовящ като някакъв стар пророк. После се надигна глуха врява и се засили, та забуча цялата църква, дочуха се отделни гласове, но никой никого не чуваше и всички бяха обзети от голямо въодушевение. Към долния край на църквата кой знае как се насъбра голяма група млади люде, понесоха се като жива струя през цялото множество и всеки се дърпаше и се блъскаше да им стори път, а те отидоха и откачиха от един позатулен иконостас неголямата икона на Кирил и Методий. Издигна се дървената икона, заклати се високо, та се виждаше от всички краища на църквата; проблясваха по нея посребрени украси и се понесе тя като знаме към средата на църквата, а пред нея се отваряше пътечка, която стигна до владишкия стол. Младите мъже сложиха там иконата, а всички свещеници в своите одежди, поведени от поп Костадина, минаха на редица през множеството и застанаха по неколцина от двете страни на владишкия стол.