„Словесни?! учителю господине Г. Е…“ Сега се замисли още по-дълго, дори се изправи и с перото в ръка потърка челото си. Е, да — Дупница… но това беше грубо, срамотно име и не биваше да се напише така върху чистата хартия! И Чингелов най-сетне написа под името на учителя: „Въ Дъпницъ“. Такъв добър граматик и съчинител беше в Преспа Ордан Чингелов и тъкмо затова преспанци го избраха за член на общината, макар той иначе да беше мълчалив и затворен човек.
Като прочете Ордан Чингелов протокола докрай, изправи се с наведени очи и почака известно време дали някой от общинарите няма да направи някаква забележка. Чу се тихият глас на председателя поп Костадин — тих и малко напрегнат, сякаш все го напъваше кашлица:
— Сичко харно си наредил, Ордане. Дай сега, дай да подпишем.
Чингелов топна перото в голямата мастилница, дигна протоколната книга и я занесе на председателя, показа му де да се подпише. Председателят подаде книгата на Якима Ортомар, който седеше винаги на дясната му страна, и на свой ред му показа с пръст де да се подпише. Яким Ортомар никога не бе ходил на училище и в търговията си с въжета и коноп си служеше с рабош. Той презираше всякакво писмо и книга и не пропущаше случай да се похвали:
— Е, що: като не съм писмен, не станах ли на шейсет и пет, не спечелих ли имот и чест между людете?
Той и сега драсна презрително с перото един голям кръст на посоченото място и капчици мораво мастило пръснаха върху красивото, ситно нанизано писмо на Ордан Чингелов.
След Якима Ортомар взе книгата Таки Брашнаров. Те двамата винаги седяха един до друг на миндера, вдясно от председателя, и във всичко по общинските работи бяха заедно, макар да бяха различни и по възраст, и по външност, и по нрав. Яким Ортомар беше дребен човек, подвижен и неспокоен.
Докато минаваше протоколната книга от ръка на ръка, поп Костадин се обърна към Лазара Глаушев:
— Що имахме за днеска да решаваме? Глаушев почака някое време — нека се обади друг някой, но така започваше всяко заседание на преспанската община: все от него, от Глаушева, чакаха да посочи що имаше да се върши. Към масата на секретаря прошумоля книга — Ордан Чингелов се приготви да пише, а Лазар погледна разсеяно към него и рече:
— Да видиме днеска за празника. Народът празнува, чаршията остана затворена. Да решим веке каквото ще решим и за новия учител. — Лазар млъкна, но виждаше се, както винаги, всички очакваха най-напред той да се изкаже. Лазар стана и продължи: — Досега днешният празник беше само на училището и беше полупразник. Както и за много други неща, беше се затъмнило в паметта ни, забравили бехме и не си спомняхме добре какво са били за нас двамата солунски братя свети Кирил и Методий. Видехме какво стана днеска в църквата и какво става по целия град. Чухме сички словото на учителя Райко Вардарски. Аз казвам да приемем и прогласим днешния ден като най-голем наш празник и свети Кирил и Методий да прогласим за наши най-големи светци. Така се прави и по много други места. Кирил и Методий са наши славянски светци, наши народни и първи учители и просветители…
Като започна да повишава тон Лазар Глаушев, някои от общинарите попоглеждаха вече към Таки Брашнаров, който винаги го прекъсваше. Послуша и сега Брашнаров, присвил дебелите си черни вежди, и току изкриви презрително алените си, доста пълни устни.
— Много празници ще станат — прозвуча из цялата стая гласът му, но той веднага се опита да потисне недоволството си, както правеше винаги: — Другите, поучените народности немат толкова празници като нас. Ние се празнуваме и работите ни назад остават.