Утихна врявата в общинската стая. Миле Рибар седна на мястото си близу до вратата, лицето му пак придоби своя строг израз и ръцете му тежаха неподвижни на широкия му скут. Лазар Глаушев отново заговори:
— Сега за новия учител… Сички го видехме и чухме днес в църквата, а тук, у нас, са и всичките му свидетелства. Що има да се говори повеке? Нам именно такъв човек ни требва, с такъв огън в сърцето. Преподава по новата метода и години наред е водил сам по два класа в Скопие, в Струмица и другаде. Човекът чака отговор от нас и ще си иде, ако не решиме днеска.
Таки се опита да се пошегува, но, лицето му остана непроменено, замръзнало в някаква маска на презрение и надменност:
— Ние него какво… За клисар ли ще го условим? Чух, че тая сутрин той ударил камбаните. Щел е та събори камбанарията. Да не бил нещо рано-рано… — Той направи с дългия си палец движение, като да изпиваше чаша, и добави: — Да знайме: учител ли е или пиян клисар.
Сега пръв му възрази поп Костадин и цял се напрягаше да позасили гласа си:
— Що, Таки, ти да не мислиш, че е грех да бие човек църковните камбани? Не е грех то, а, е праведно дело. И харно ги удари той, учителят, та събра целия град в църквата.
Пак избухна врява и някои от тия общинари, които седяха по-близу до вратата, размахваха сърдито ръце срещу Таки Брашнаров. Сегашната община в Преспа не беше като някогашната, когато по широките миндери седяха стари люде с дълги чибуци и с кехлибарени броеници, та рядко се случваше някой да замахне с ръка, и да повиши глас. Сега общинарите бяха повече еснафлии, имаше между тях и някои по-груби, които и не умееха да се държат много прилично.
Не се уплаши Таки Брашнаров, а стана прав и най-напред с погледа си искаше да срази тия там, до вратата, които дигаха глас срещу него. Като помълча малко, а врявата не стихваше, той разтегна устни, та се показаха белите му, едри зъби:
— Какво сте се развикали бре? Тука не е атпазар! Аслъ вие там неколцина, тъкмо на атпазар ви е местото. Ти, Миле Рибар, що ме гледаш така… целият ти род идва в дюкяна ми да иска брашно на вересия. И брат ти Нуне, и зет ти Богоя Грувач. Ами ти бре, Найдо Вирчев, баща ти е бил последен слуга при баща ми! Вие ли ще ми се ежите и ще ме учите на ум и разум?
— Брашнаров — дигна се срещу него Глаушев, но каза с дълбок, сдържан глас: — Не ти прилича, Таки Брашнаров, като се хвалиш постоянно, че си праксан човек, не ти прилича да се поругаваш тъй с бедните люде. Идвали да ти искат на вересия… С това ли ще покажеш сила?
— Аз нему… — изръмжа глухо, издебело Миле Рибар — ще му извия аз некогаш белия врат…
— Миле, спокойно… — обърна се към него Лазар, но Таки Брашнаров го прекъсна и вече не даде никому да го спре или да го надвика:
— Ти, Глаушев, ти си им главатар на тия и ти ги събра тук, направи ги общинари. Искаш сега нов учител да условим!, а защо прогонихте от училището елинските учители? Не ви требват. Не ви са нужни вам. Що знайте вие? От шест години ходя аз по чужди места, и в Битоля, и в Солун, и в Атина, и в Цариград. Там на елински со секиго ще се разбереш. С нашия език само со селяните ще се разбереш. Що знайте вие, що сте видели? Едно време и аз с тебе, Глаушев, в читалището киснех, четех там неколкото стари книги, слушах глупави сказки, колкото ума да ти разбъркат. Прост народ сме ние, такива са и книгите ни, и езикът ни е такъв. Как ще до мерим с елинския учител — благовъзпитан, опитен, сръчен. Как ще стигнем другите, като сме се заврели в нашата селска плевня и не излизаме от нея? Не искаме да учим елински, а как ще се научим на по-добро? Идете да видите как е в Солун, в Атина, да видите що е книга и наука, що е пракса, що е обноска между людете, а не като нас. Що ме гледате така? Не съм се погърчил аз, ама до гуша ми е дошло веке от нашата простотия и селящина. Аз не съм съгласен да се услови новият учител — имаме ги трима по български и славянски, стигат ни. По-харно е да намерим некой достоен учител по елински, да учи по-големите деца и да ги пракса. Който има ум, ще разбере. Тоя новият, дето е дошъл кой знай откъде, условете го за клисар, че хубаво бие камбаните.
Той седна и като че ли не се интересуваше повече какво впечатление бяха направили думите му. Някои тук бяха се замислили, други някои тихо се озъртаха, види се, разколебани и смутени. Ами що, наистина — прост и неук народ сме ние, и беден, потиснат народ! Но други от общинарите — и те бяха повечето, — едвам се задържаха по местата си, разгневени, обидени от младия чорбаджия. Миле Рибар го гледаше, без да мигне, дебелите пръсти на ръцете му трепереха, като че ли усещаше между тях врата на чорбаджията. Гледаше го и Андрея Бенков и сините му очи плуваха във влага. Той рядко се обаждаше да каже нещо и всички се изненадаха, като заговори пръв срещу Таки Брашнаров, а гласът му потреперваше не толкова от гняв, колкото от скръб и отвращение: