С Раца те двамата бяха като рало волове. И колкото повече време минаваше в задружен живот, толкова по-права бразда изтегляха. Не бяха се скарвали никога, а и да се случеше да му възрази нещо Раца — накрая пак тя ще отстъпи. Раца знаеше още от бащината си къща — жената винаги ще отстъпва, за да има мир и сговор. Мъжът е като гост в къщата — сутрин излиза, вечер се връща, ще го посрещнеш като гост, с чест и почит, ще му сложиш трапеза, ще умиеш нозете му и риза ще му дадеш да смени, пък и в леглото ще го посрещнеш. Мъжът е главният стълб на къщата — той крепи къщата, неговите грижи са винаги по-големи. А каква е женската работа, какви са женските грижи, все дребни и нищожни, макар те, пусти да останат, никога не се свършват! Такава жена беше Раца Кочовица, с такъв ум. Кочо никога не бе повишил глас да й се скара, никога не дигна ръка да я удари и нямаше защо — ни той беше такъв човек, ни тя даваше повод за лоши разпри. Тя се отпусна още повече напоследък, види се, от често раждане, и беше бавна във всяка своя работа, дори и в говора си провлачаше всяка дума, но беше все тъй кротка, търпелива: лесно ще й мине болка и мъка, още по-лесно ще се засмее. Умря й най-голямото детенце и тя горко плака тогава, но скоро пак забременя. Раждаше почти всяка втора година и както беше редно, сама кърмеше децата си, та гърдите й бяха увиснали едва ли не до корема, но след всяко раждане почваше бързо да пълнее, пущаше гушка и Кочо не поглеждаше друга жена.
Мълчаха и сега дълго двамата съпрузи, еднакво отдадени на празничното следобедно доволство и блаженство.
И двамата заслушани в детската глъчка вън, зад ниските прозорци, плътно затворени и в тоя доста горещ майски ден.
— Ще ида — започна по едно време Кочо и гласът му бе прехрипнал от дълго мълчание. Той се изкашля и отново започна: — Ще ида днеска да видя афиона дали не е станал за резане.
Глаушевци имаха лозе, две нивици и едната бяха посели тая година с мак. Стоян Глаушев се грижеше за земята си със селяшка обич, но и Кочо се грижеше за тия две-три късчета земя като баща си. Ттия късчета земя даваха хляба и виното за цялото семейство.
Минаха няколко минути пак в мълчание и Кочо продължи:
— Ще взема и децата, ама горещо е още. Нека се позахладни.
— Нека се позахлади — отвърна като ехо Раца.
В най-малката стая на Глаушевата къща бяха най-младите съпрузи: Ния и Лазар. Това беше някогашната ергенска стая на Лазара, но когато си доведе той невеста и баща му спомена да се приберат в малката стая те — старите, — Султана веднага пресече приказката му: те, старите, ще живеят и ще умрат на същото място, в същата стая, дето са живели през целия си общ живот, дето са делили легло. Пък и двете по-големички внучета спяха при тях. Лазар и Ния ще спят в Лазевата стая, като почнат да им се раждат деца — може пак да се превади нещо, да се поразшири къщата. А и техните деца, щом почнат да растат едно след друго, ще спят при старите. Така живеят всички люде с по-голяма челяд.
Ния нареди своята малка стая по свой вкус, старата се опита и там да се понабърка, но и нямаше какво да се бърка — в малката стая всичко трептеше от чистота и хубост. Като цветя в градина бяха разните плетеници и шарки по килима, по черги и ямболии, по възглавници. Нямаше де да стъпи човек на голо място, навсякъде босият крак потъваше меко и дълбоко.
Тая сутрин Ния разтвори още рано прозорците и като премина високото майско слънце над къщата-малката стая се изпълни със свежа, прохладна сянка. Двамата млади люде бяха седнали един до друг близу до прозорците, подпрели и двамата гръб върху шарените възглавници край стената. Наскоро Лазар бе взел от читалището една нова книга и те я четяха заедно, щом се прибереха в стаята си. Единият четеше с глас, а Другият слушаше или пък спираха да четат и разговаряха за прочетеното някое време, после пак захващаше да чете единият или другият. Като четеше тоя път Лазар, на няколко пъти погледна изкосо младата си жена и тъкмо когато прочетеното най-много му харесваше, но скоро забеляза, че Ния слушаше разсеяно. Той затвори бавно, с две ръце книгата, сложи я настрана, без да сваля очи от жена си, а тя нищо не усещаше и седеше неподвижна, загледана пред себе си. Лазар се унесе да я гледа, винаги ненаситен на нейната хубост. Такава светлина струеше през отворените прозорци от светналото майско небе, от градината насреща, потънала в зеленина и цветя, та лицето на младата жена сияеше, в живо, топло озарение сияеше възмургавата буза, правото чело, нежните ноздри, въздебелите устни, налени с топла кръв, възрозовото ухо изпод широкия корен на едната й плитка, която се спущаше назад, и редом с нея разголената, гладка, тънка шия в ниската яка на бледо-синя блуза, предизвикателно разкопчана на две копчета… Лазар я обхвана през раменете с едната си ръка, после и с другата, притисна се цял към нея и я целуна горещо, шумно, алчно. Тя приведе едва-едва глава, но той усети, че не му се поддаваше, и я притисна още по-силно на гърдите си, сякаш да сломи, да смаже съпротивата й. Кръвта шумеше в ушите му, ноздрите му жадно вдишваха аромата на косите й — гъсти, черни, — усещаше той и топлината на тялото й — младо, здраво, пълно със замайваща сила.