VII
Към средата на август Ицо Баболев се върна от Беч в Преспа. Върна се със същия кюрк, със същите отъркани дисаги, но бе отслабнал много, та чакширите едва се задържаха на хлътналия му корем. Лицето му се бе изсушило и каквото бе кьосаво и бледо, сега бе станало още по-строго, дори зло. В погледа му тежеше голяма грижа и още по-упорито стискаше той тънките си устни, да не изрече излишна дума. Беше късно следобед, като се върна, но не се спря вкъщи да си отдъхне от пътя, да се поизчисти, а веднага отиде в чаршията — да види що става с маазата. Миро, по-младият брат, се изненада, като го видя, макар да го очакваше всеки ден. В изненадата му имаше и страх, и съжаление, но и някакво радостно нетърпение. Той се развика, разтича се да посреща по-стария си брат след толкова дълга раздяла, макар да знаеше, че Ицо не обичаше прекалена врява и шум. Но докато бъбреше несвързани приветствени думи и махаше ръце, по лицето му преминаваше ту червенина, ту бледност, а очите му шареха на всички страни неспокойно. Може да беше всичко това от радост, но и не беше само от радост. Миро бързо утихна, само очите му останаха плахо опулени срещу лицето на по-стария, който се навъси още повече, като го видя такъв шумен и припрян.
— Кога пристигна, брате Ицо? Добре дошъл!… Ние се чакахме…
— Ей сега. Що има, що нема тука…
— Ами добре сме. Сичко е добре.
Ицо мина мълчаливо край калфите, които също бяха пристъпили да посрещнат по-стария чорбаджия, кимна на двама-трима купувачи там и влезе в малката конторка в дъното на магазина, следван от брат си. Ицо се огледа, за да види всичко ли е в ред, седна изтежко край малката ниска масичка. И едва сега рече:
— Затворих сичките пари. До мангър.
— Е харно, брате Ицо, щом…
— Харно — прекъсна го той. — Ще видим. — И гласът му стана още по-твърд, по-рязък: — Стока много. Иде с коли подир мене. От Дунава чак иде. Сега да видим Де да я приберем. Нещо тук, нещо при мене вкъщи, нещо при тебе. Утре ще довтасат първите коли и други идат след них. Кажи там да се стегнат и калфите, место да се отваря.
— Що носиш, що накупи толкова…
— Много нещо. Разни работи, ама, то се знай, най-много от нашата стока. Какво ли нема там, в Беч. Само пари да имаш.
Ицо сега съвсем замлъкна — стори му се, изглежда, че много бе се разприказвал. Погледна в чекмеджето на масичката, дето събираха парите от всекидневната продажба, поразгледа и тефтерите, но не се бави много тук и се върна пак вкъщи. Като мина той на два пъти през чаршията, людете го проследяваха с любопитни погледи, подхвърляха подире му присмехулни думи и злобни закачки. Не го обичаха преспанци такъв, неприветлив човек и тежък чорбаджия. Само някои притичваха тук там н го посрещаха угоднически:
— Добре дошъл, Йцо! Е, хайде, хайде… Цело лето те чакаме да си дойдеш.
Вкъщи той завари цялото си братово семейство — дошла бе Мировица да го посрещне с всичките си де ца. Но не развърза Ицо дисагите си, не извади армагани, както беше обичай още от старо време. Мировите деца, пък и Мировица все в ръцете му гледаха — върнал, се бе чак от Беч и кой знай какви хубави неща има там, в това далечно и прочуто място! Ицо като че ли нищо не забелязваше и само това каза и тук:
— Затворих сичките пари за стока. До мангър. Стоката започна да пристига още рано на другия ден. Зададе се керван от двайсетина коли, които бяха тръгнали от последната си спирка още към полунощ. Излязъл бе да ги посрещне на края на града сам Миро, та да ги поведе към братовата си къща — уговорили, бяха двамата братя там да се разтовари първият керван. Миро и сега беше много възбуден и припрян, не беше спал спокойно тая нощ, но не само поради керваните които бе повел брат му, а беше неспокоен и уплашен: през последните няколко месеца, докато беше сам господар в магазина, той отдели и скри за себе си петдесет лири. Не бяха много тия пари, нямаше нищо да се усети и ги отдели той само от печалбата през това време. Няма да посегне никога върху общия капитал — не е глупав той да подкопава темела на общата работа, но можеше да прибере само за себе си поне една част от печалбата. Що, нели има пълна къща с деца и после все той е на нога в магазина! Не можа да се сдържи Миро, като остана толкова време общата каса в ръцете му. Но сега, като се изправи пред лицето на по-стария брат, в сърцето му оживя голям страх. Всичко виждаше Ицо, всичко можеше да забележи, а зло би било да загуби той доверието му. Може и да го отдели от общата работа, да го прогони от магазина. И Миро шумеше, дигаше врява, изтича рано-рано да посрещне кервана — да заглуши някак собствената си тревога, да отклонява някак вниманието на брат си по-далеко от касата, докато непрестанният златен поток залее и затрупа в нея следите на лакомата му, крадлива ръка.