— Не било още време… А кога ще дойде време, ето вече петстотин години! Ти може да чакаш, но аз нема да чакам да ми извадят и другото око. — Той се спря също тъй внезапно пред Кутрев и каза с променен, потих, по-спокоен глас: — И ти си чакал, докато си стигнал до отворения гроб. И да не мислиш, че само с тебе е тъй, само с твоята сестра! Това е с целия ни народ.
— Така е, даскале. Со целия народ. Там, по сички наши села. — И Кутрев добави негли между другото: — Не мина една година, и кехаите на нашия бей убиха един от моите братучеди. Ами защо, даскале, заради мене ли? Ами що: аз убих поляка заради сестра си. Се ние криви, се нас по главата.
Вардарски като че ли не го и чу, а бе вперил в него окото си и каза:
— Ти не си защитил сестра си от страх и от глупост, ти си излезъл в нейна защита, може би немаше да умре и турчинът би се махнал от нея. А ето тя умрела, ти си убил поляка, кехаите убили братовчеда ти. Да чакаме ли агаларите да докарат целия народ до отворения гроб?
Той гледаше упорито хазаина си. Най-сетне Аце Кутрев приподигна рамене мълчаливо и стеснително. Вардарски пристъпи и седна отново на мястото си крайъ гала. Извади тютюневата си кесия, сви си цигара, и даде кесията на хазаина. Като запушиха и двамата, Вардарски се загледа в тъмния прозорец насреща и рече след продължително мълчание:
— Време е да започнем борба за свобода, за… живота си. Доста сме търпели вече. Ти — обърна се той изеднаж към Кутрев. — Какво ще кажеш?
— И аз казах, даскале, и ти го каза: да бех излезъл да защитя сестра си, немаше да я доведа до гроба нели? това там с поляка. Така е со целия народ, со целия наш живот. Той изпуши цигарата си до самия й крайчец и стана да си върви. Вардарски вече нищо не продума, не отговори и на поздрава му. Останал сам в стаята, той подпря ръце на колената си и стисна глава между двете си длани. Огънят в мангала топлееше по лицето му и бе се покрил с тънък пласт бяла, пухкава пепел, но между отделните разгорели се въглени жарта светлееше ярко и пред втренчения поглед на учителя се отваряха там огнени дълбини. Там, в блясъка на тия пролуки между бялата пепел, във всяка една от тях той виждаше Ния Глаушева — цяла озарена и с всичката й хубост, както бе я видял тая вечер край лампата. Той местеше погледа си по огъня и навсякъде виждаше младата жена. Виждаше я ясно и се чудеше на тая игра на огъня и на своето въображение: Ния Глаушева беше в мислите му, тя бе, влязла в душата му. Вардарски се чудеше и се радваше на прекрасния образ пред погледа си. Но се надигаше час по час в сърцето му и друго едно чувство — някакъв неясен гняв и злоба срещу Лазара Глаушев. Това беше от ревност — глуха, несъзната; беше от огорчение и болка поради досегашния несретен живот на учителя. Щастлив, беше Лазар Глаушев, а как бе живял досега самият той?
Неспокойната му мисъл прелиташе ту по-напред, ту по-назад през изминалите години на неговия живот и съживяваше в паметта му все такива спомени, които изпълваха сърцето му с огорчение и тъга. Той се виждаше да леко, далеко назад, дори в ръцете на майка си. Тогава бащината му къща беше пълна с люде — братя, сестри, все по-големи от него, — но след смъртта на бащата те всички се пръснаха един след друг, не можеше да ги задържи бедният бащин покрив. Той остана сам с майка си в родната къщурка в Скопие, досам брега на Вардара. И шума на реката чуваше сега Вардарски, както винаги, когато си спомняше за детските си дни. По-късно той проумя — и то идеше като спомен от ранните му години, едва по-късно проумя и си разясни сред каква страшна немотия бе расъл, но никога не бе познал глад и нужда, поне за най-необходимото. По-късно разбра той, че тъкмо в това беше голямата обич на светата му майка към него, най-малкия от децата й, най-безпомощния. Иначе тя беше все навъсена и строга жена. Макар и да беше едва на преклонна възраст — той си я спомняше все стара, с побелели коси на слепите очи, под черната вдовишка кърпа, — ходеше по цял ден да работи по чужди къщи и му донасяше в саханче гозба и комат хляб. Той мразеше с цялото си детско сърце тия чужди къщи, дето се губеше милата му майчица по цели дни, и се радваше, като се връщаше тя вечер при него, та не бързаше да посегне към саханчето, а гледаше майка си с влажни очи.
— Ти яж — казваше тя кротко. — Аз не съм гладна. Тя бе работила през целия ден и бе яла само еднаж — на обед; донесеното ядене беше вечерята, която й даваха след работата, но тя я донасяше вкъщи за него. По-късно той забелязваше бледността по лицето й, тежката умора, която сковаваше дребното й тяло, но не знаеше как да й помогне, що да й каже. Седеше пред саханчето на ниската софричка и мълчаливо ронеше сълзи. Не знаеше как да го успокои майка му, а сядаше и тя до него, прегръщаше го с едната си ръка и с другата топеше залчета в саханчето, слагаше ги в устата му. Той покорно ги гълташе заедно със сълзите си. Така майка му донасяше понякога и въглища за мангала, че и Дръвца, донасяше му и по някоя дрешка. Когато останеше без работа, тя беше много угрижена и много строга, мълчеше по цели дни с посивяло лице. Тя не можеше да намира всеки ден работа по чуждите богати къщи из града, но и в такива дни той не оставаше без залък и жар в мангала. Такава беше нейната майчинска обич. Тя не го галеше, рядко ще го попритисне към себе си ще го целуне по бузата едва-едва, но може би и за да го нахрани и стопли. Като знаеше какъв суров е животът на бедните люде, тя, види се, не искаше да го разнежва и глези, а го прати в градското училище още по онова време, когато там се събираха едва петдесетина деца, и то по-заможни. Запомнил бе той от майка си думи, пълни с мъдрост и сила. По-късно скопската църковна община реши да го изпрати в Самоков да се учи на по-голяма наука. Вардарски тогава беше само на четиринайсет години, но майка му го изпрати, без да пролее ни една сълза, и му рече: