— Върви, синко, на далечно место отиваш, ама ти никога от нищо да не се плашиш. Учи там наука, ама гледай още повеке да спечелиш добро име и чест между людете.
Той вече не я видя. Когато се върна след години в родния си град, намери само гроба й.
В Самоков той бе стоял две години, сетне бе заминал да се учи в Прилеп, а оттам в Габрово. Ходи след това по разни места вече и сам да учи другите, а после бе захвърлен в Анадола. Тия четири години в далечното анадолско село бяха като тъмна пропаст, която разделяше живота му на две половини. Срещал бе той всякакви люде, но там, в далечното загубено анадолско село, бе срещнал друга една човешка душа, за която си спомняше, както за родната си майка. Той пристигна там изтощен от недояждане и от всички мъки при това дълго и мъчително пътуване, а удареното му око беше отворена рана. Посочиха му една изоставена колиба на края на селото и той легна там, за да умре под пробитата й стряха. Но влезе при него Ибрахим и не го напусна осемнайсет дни, докато се върна той наново към живота. Ибрахим беше млад селянин, хранеше го всеки ден с козе мляко, доведе му и лечител за окото. Един турчин бе му извадил окото а друг турчин го спаси от смърт и от големи страдания. Ибрахим му каза еднаж и го гледаше с големите си кафяви очи:
— Аллах те изпраща при нас в неволята ти и ние не бива да те изоставим.
Като си спомни Вардарски сега за своята майка спомни си и за Ибрахим. Сърцето му преливаше от обич и тъга — за измъчената му майка, за най-добрия човек, когото бе срещнал в далечния Анадол. Разтъжи се той и за себе си — Ния Глаушева беше чужда жена…
Вардарски скочи и дръпна тамбурата си от стенатад Тихо, едвам чуто звъннаха опънатите струни. Той седна пак край огъня и сложи тамбурата в скута си. Но не дръпна ни еднаж по струните с гъвкавата черешова коричка. Седя дълго той и току изхриптя гласът му в малката тиха стая като чужд и пълен със сълзи:
— Не ще засвириш ти, не ще запееш с такава злост в сърцето си.
Влезе Султана Глаушева в малката стая. Отдавна не бе влизала тук. След като се настаниха в тази стая Лазар и Ния, тя рядко влизаше в нея или само ще надникне от прага. Беше слънчева пролетна сутрин и Ния бе раздигала всичко, за да почисти. Сега отново подреждаше стаята.
— Се току раздигаш — рече Султана.
— Да поизчистя, майко. Обичам да ми мирише на чисто.
— Е, докато не ти врекне некое в ръцете. Сега си слободна, а като се улови некое за полите ти, не ще можеш да чистиш толкова.
Ния не отговори. Свекървата не пропущаше случай да не й заговори за деца и всяка нейна дума или намек пробождаше като нож сърцето на младата жена. Не я жалеше много свекървата — толкова голямо беше вече нетърпението й да има внуци и от втория си син.
Ния направи място и каза:
— Седни, майко.
Султана веднага седна, та Ния се учуди. Покани я тя само от учтивост, че нямаше и де да се седне. Колко беше стаята, а край стената бяха наредени три големи сандъка, върху тях сега бяха наслагани постилки, завивки, възглавници. Ния бързаше, но изеднаж се спря, обърна се към свекърва си…
— Майко, нели виждаш в каква теснотия живейме с Лазе, а цела къща стои там празна. Ами защо така, защо…
— Не знам аз, щерко. Той, Лазе, така иска.
— Ами кажи му и ти, майко. Бащина къща ми е. Ще живейме там като люде и на вас тука ще ви стане по-широко. Кажи му и ти.
— Нема що да му казвам аз. Майката… като квачка: иска пилетата й да са се около нея, до нея.
— Това са само думи. Не е разумно човек да държи само за думите, а да не вижда кое е по-добро.