— Колко ти чини? обади се бързо Ния:
— Искам да взема от билките… нели каза, имала си некакви билки.
— Имам — отговори Утката. — Ще ти дам. Тя влезе в съседната стая, тропна там сандък или упап. Старата Глаушица я посрещна още като се показа пак на вратата:
— Слушай… да не са отровни билките ти…
— Не са. Сладки билки са. Отварят утробата. Дай си, невесто, кърпата.
Утката развърза една платнена торбичка — полъхна на сухи горски треви. Ния й поднесе кърпичката си. Утката бръкна девет пъти едно след друго в торбичката, изваждаше оттам, доколкото можеше да хване с четирите си пръста, от тревите, и продължи:
— Ето, за девет дни. Нели виждаш по колко вземам. Ще свариш сутрин половин ока вода, ще сложиш от тревите, докато ври, и веднага ще я свалиш от огъня. Като изстине, ще я изпиеш натри пъти през деня. Третия път — преди да си легнеш. Ще ти мирише устата на хубаво и мъжът ти… хм… ще се радва. Ами, нема ли да искаш да ти разтривам корема? То така върви.
Ния неволно погледна големите й ръце и промълви:
— После… Да опитам с тревите…
— Може и после. Ще донесеш и една ока зейтин.
— Кажи сега колко ти чини — повтори старата Глаушица с ядно присвити устни.
— Една меджидия.
— Бре… Много мори… — не се сдържа Султана, и бързо подаде на Утката голяма сребърна пара.
— Според людете: на едни повеке, на други по-малко — отвърна спокойно Утката и додаде: — Па като ти доди внуче, ще ме каниш на нитулици. Хайде со здраве.
В предната стая пак се спусна да им отвори младата жена. Султана Глаушева сега я изгледа враждебно и попита с престорено любопитство:
— Това твоя щерка ли е?
— Не ми е щерка — отвърна иззад нея Утката. Ти нели знайш, аз немам ни син, ни щерка.
— Аха… и на нея ще разпасваш пояси. Затова я държиш тука.
— Хайде, майко — побутна леко Ния свекърва си, уплашена да не би тя да каже и някоя още по-остра дума.
Като излязоха двете Глаушеви от вратника на Ташка Утката, слънцето вече залязваше. Видяха ги и сега люде, а от околните дворове и градини и още там зашумя, запъпли, злорада мълва:
— Султана Глаушица завела младата си снаха у Ташка Утката! Ще я лекува…
— Лекува тя, Утката… Събира в къщата си се ялови невести и всякакви пущове… Като се стъмни добре и по тия крайни улички на Преспа не се мяркаше жива душа, пред вратника на Ташка Утката се спря Таки Брашнаров, озърна се предпазливо и безшумно влезе в двора. В дъното на стръмното дворче светеха две прозорчета със спуснати завеси. Брашнаров се отправи нататък с бързи, тихи стъпки.
Той не забеляза, че иззад оградата насреща го видя и позна в тъмнината пак Митра Кутрева; виждала го беше да влиза и друг път в тоя вратник.
Той почука на вратата на ниската къщурка, но не дочака да му отворят, а сам влезе в предната стая. Изправи се сред стаята с високия си ръст и веднага видя младата невеста при светлината на малката газена ламба, срещна погледа й, втренчен и любопитен; сетне младата жена бързо наведе големите си черни очи, лицето й пламна, черният мъх по горната й устна се очерта още по-ясно.
Брашнаров едва-едва докосна засуканите си мустаки, по устните му заигра крива, мазна усмивка. Той изви големите си, тъмни очи към Утката и кимна леко. Утката хитро му намигна, сетне се обърна към младата жена с кротък глас:
— Ти върви оттатък, Илке…
Младата невеста веднага се врътна и Брашнаров проследи с поглед, докато изчезна тя в съседната стая. И тъй, с поглед нататък, той попита на турски:
— Колко ще иска?
Утката го изгледа с презрително свити устни и отговори също на турски:
— Ти се за парите питаш… Тя пари не иска. Парите на мене ще дадеш. Хайде върви… — побутна го тя и продължи на преспански: — Искам да спя, уморена съм днеска. — Брашнаров се запъти към другата стая, но Утката подвикна след него: — Знайш ли кой беше днеска тука, при мене?
Брашнаров се обърна и попита с мимика:
— Кой?
— Ния Глаушевата.
Той отвори широко очи, долната му челюст увисна, като да се откачи изеднаж. Те се гледаха мълчаливо и Утката примигна с двете си очи. Сетне той преглътна и рече с пресипнал глас:
— Да ме събереш с нея, петдесет алтъна ще ти дам. Сто ще ти дам!
Утката наведе очи:
— Ех, чорбаджи… Такава жена не можеш да купиш и за цела планина алтъни, за никакво богатство. Ама — дигна тя към него лукав поглед — и тя си е жена. Секоя жена, ефенди, ако не за пари и богатство, за хубава руба, ако не по мерак, за детенце ще я покориш. Така сме си прокълнати ние, жените. Хайде, хайде върви…