Той изви нервно ръце отзад и понечи да тръгне из стаята, но забеляза учителката и се спря; скочил бе да я посрещне и Бенков. Хитро светнаха очите на Руменова, присви тя тъмните си вежди, но не можеше да се познае дали се шегува, или говори сериозно; тя поклати бързо глава и рече също тъй бързо:
— Аз нямаше да ви попреча, господин Вардарски. Той отпусна ръце и се придръпна стъпка назад:
— Що… вие мислите, че аз съм некой… Но веднага млъкна, пристъпи бързо към миндера край стената и седна. Приближи се там и Руменова, и преди да седне, рече:
— Не, не… Не мисля нищо лошо. Но аз не бих желала да ознаменувам пристигането си в Преспа с някакъв скандал и още по-малко със сбиване или даже с убийство.
Те мълчаха и тримата някое време, после Вардарски, скочи и тръгна из стаята, той беше много възбуден. Руменова го попоглеждаше учудена, макар да бе доловила, че е неспокоен човек. Вардарски мина един-два пъти из стаята и заговори, без да се спира, думите му бяха отправени към учителката, макар и да не я поглеждаше:
— Забелезахте ли как беха се опулили во вас преспанци? Чудо големо: жена минава през чаршията! — Той се спря пред Бенков и впери в него окото си: — Такива сте сички: староверци. Живеете, както сте живели от памти века, по некакви старовремски закони. Това може, онова не може! Нищо да не се променя, сакън — да не се изкриви нещо, че смърт имало!
— Не сме пък съвсем сички… — започна изтихо Бенков, но Вардарски го прекъсна:
— Сички! Даже и Глаушев, и ти също, макар че днес… Може би вие схващате, че не може да се живее в черупка, но и вие се боите да…
В тоя момент вън се чуха гласове и той веднага долови гласа на Ния Глаушева. Млъкна, седна бързо на миндера и се спотаи. Дочул бе и той — напоследък прошумоля из града някаква нелепа мълва около името на Ния. Не се казваше нищо определено и людското злорадство не беше толкова в това, което се говореше за Ния, колкото в това, което се скриваше зад обикновените думи, в гласа, с който се казваха, в погледа, в израза на лицето. Казваше се, че Ния била бездетна, че тръгнала по врачки и магесници и още (но това вече се предаваше от ухо на ухо и съвсем тихо) — че се заглежда в млади мъже. Бездетна — това е, най-сетне, от бога, но бездетната жена е винаги близу до греха, винаги може да стори грях, за да роди. Хазайката на Вардарски бе му казала, че Ния Глаушева влизала в къщата на старата вещица Ташка Утката, че в къщата на сводницата влизал и Таки Брашнаров. Но що от това? Ния влязла у сводницата заедно със свекърва си, а Брашнаров дошъл късно вечерта. Най-сетне влизаше ли в работата на Вардарски всичко това? Нека Ния Глаушева отива, където си иска, нека Брашнаров влиза, където си иска! Но дълбоко в сърцето на Вардарски се надигаше като мътна вълна силен гняв спрямо Ния Глаушева и той не можеше да го потисне, да се освободи от него. Много пъти тоя гняв се превръщаше в мъчителна тъга, а Вардарски се боеше да попита сам себе си откъде идеше тая тъга. Сега, като чу гласа на Ния, същият гняв, същата тъга пак облада сърцето му и той утихна, угасна изеднаж, а преди това беше толкова зъзбуден, толкова тревожен и пак заради нея, докато очакваше да дойде, докато очакваше да чуе гласа й, да я види.
Като влязоха в стаята Ния и Лазар, той дигна поглед сякаш против волята си и видя младата жена близо пред себе си, застанала бе, за да се поздрави с учителката. Той машинално опипа тънката черна превръзка на сляпото си око, а през здравото му око сякаш нахлу широк слънчев лъч и проникна дълбоко в него, обля със светлина душата му. Ния стоеше срещу младата учителка със спокойна усмивка, но колкото и да беше хубава учителката с нейните светли очи, с чистата, нежна кожа на лицето си, с набъбналите детски устни, тя като че ли отеднаж бе потъмняла, като че ли беше някаква сянка редом с Глаушева. Така виждаше двете млади жени Вардарски и от сърцето му изчезна всяка мъга и гняв, леко и свободно туптеше сега блаженото му сърце. В следващия миг Ния се спря пред него. Той отдавна не беше я виждал и се изправи срещу нея с премалели нозе, а в окото му сияеше цялата блажена радост на душата му.
— Д ти, учителю… нас съвсем ни забрави — каза у тя приветливо, но после пак се обърна към Руменова, весело усмихната: — Що ми разправя Лазар: минали сте през чаршията. Сега цела Преспа ще се разбуни като подплашена — такива сме си ние преспанци, като видим нещо, което не сме виждали. Ама вие не бойте се, не сме лоши люде, само езиците ни работят повеке, от колкото требва. Ще ви се радват сички, като сте дошли; да ни отворите училище и за девойчетата…
Вардарски си мислеше: „Тя знае, че преспанци говорят и за нея, но не се бои… Праведна душа е тя, от какво ще се бои?…“