В стаята започна бързо да тъмнее, но Бенковица покани гостите си в съседната стая, дето бе наредила вече трапезата и светеха там две ламби. Насядаха всички за вечеря, остана да прислужва само Бенковица, но също и Ния отказа да седне, макар да й посочиха място между Руменова и Вардарски.
— Ще ти помогна — рече тя на старата жена, — та да можеш и ти да седнеш с нас.
Малко по-късно тя се пресегна през рамото на Вардарски да сложи пред него сахан с ядене:
— Това за вас. Така рече баба Бенковица. Вие с учителката сте й най-драги гости.
Тя каза това близу до ухото му и се засмя, та усети той върху лицето си нейния дъх и сърцето му потрепера. Сега Вардарски често дигаше поглед към нея и като се улови тъй, сподирил я с погледа си — гласно се засмя, та се обърнаха да го погледнат и Лазар, и Бенков: той се смееше рядко. Глаушев попита:
— Що има, даскале?
Вардарски нищо не отговори, но усмивката стоеше още на лицето му. Той си бе помислил: „Гледай, гледай Ния… Нема я сега старата Глаушица, та да не смееш да погледнеш снаха й…“ Вардарски отеднаж погледна Лазара Глаушев срещу себе си и усмивката му в миг изчезна.
Седнаха на трапезата Ния Глаушева и Бенковица, която се прекръсти три пъти и наново поздрави гостите, макар те да почваха вече второто ядене:
— Хайде добре сте ми дошли, деца… Господ от лошо да ни пази. — Сетне, преди да сложи и тя залък в устата си, обърна се към Руменова: — Пък гледай Да ми харесаш яденето, щерко. Аз може и да не умея както во вашето место…
— Тъкмо това си мислех… — обхвана всички с погледа си Руменова и продължи, като държеше в ръката си мъничко парченце хляб: — Вие готвите също като у нас. Гледам и тия калайдисани сахани, и цялата наредба на трапезата… А и шуменци са такива бърборковци като преспанци, както казахте вие — обърна се тя към Ния. — Такива са, изглежда, хората по всички наши градове: не дават да се променя старият ред в живота им, пазят строго във всяко нещо приличие, което понякога е прекалено и лицемерно.
Вардарски чувствуваше близостта на Ния — тя седеше от лявата му страна; той никога не бе седял толкова близо до нея и толкова дълго. Това предизвикваше У него нарастваща възбуда и тревога, кръвта шумеше в ушите му, той искаше да направи нещо, та да смае всички, да каже нещо неказано досега, в което би блеснал умът му с всичката си сила. В същото време това желание му се виждаше детинско и той през цялото време се бореше със себе си да скрие вълнението си, да се държи спокойно на трапезата, да се храни чисто и тихо. Но Вардарски беше винаги склонен да подхване спор, да се втурне в спор за „истина и правда“, та и сега се улови за думите на Руменова.
— Така е, изглежда, с целия наш народ — започна той спокойно, както подобава на всеки разумен човек, но бързо се увлече и гласът му започна да гърми под почернелия таван на стаята. — Доскоро целият български народ живееше, както бе живял от векове под чуждо иго, живееше вкостенел живот, прост, еднообразен живот и некак по чужда воля. Но от неколко десетилетия насам, откакто влезе народът в борба, животът му бързо се променя, кипи и това плаши спокойните, тревожи ги, надават те викове и писъци, а животът тече, ври, клокочи, тежко му, който задреме, потокът ще го отнесе като тресчица…
Той млъкна и спря за миг погледа си върху Лазара — от него очакваше отговор или някакво противоречие. Глаушев беше също склонен към словесни двубои, за „чиста истина“. Не закъсня да се обади и той:
— Да, да… Промени се много нашият живот, ето пред очите ни. Аз не ще река, че е поток или порой, който сичко отнася, но право е, както четохме некога на гръчки: „Панта рей.“ Ама човек требва да бъде господар на живота, да не се оставя да го отнесе като порой. Затова е разумът му и просвещението му.
— Като се опитваш да го спреш — оживи се Вардарски, — да го заприщиш, ще те отнесе и още как. А се променя животът, променя се и секо нещо. Ето и ти си жив пример: некога ти тук, в Преспа, си бил като нубийския лъв, а сега си чудесен търговец. Казват, че на панаира тая година вие с Андрея Беиков сте спечелили цела капа алтъни.
Едвам доловимо смущение премина между сътрапезниците, но Лазар весело се засмя:
— Да беше пълна капа, ние с Андрея не бихме се отказали… И защо не? Време е нашият народ да се пребори и со сиромашията.
— Народната ни борба още не е свършена и не бива да спира. Опасно е народа да се отклонява по други, странични пътища.
— В нашите църкви се пее на славянски. В училищата ни се учи на майчин и на бащин език.
Аз не казвам да се отклоняваме: Ето ние в Преспа отваряме и женско училище.