— Ами тая обща лакомия, тая лудост за пари и печалби?
— Що искаш ти, учителю? — попита все още спокойно Глаушев, но гледаше строго, с присвити вежди. Вардарски забеляза, че Ния Глаушева погледна мъжа си загрижена, готова беше някак да му се притече на помощ, и това го бодна в сърцето.
— Искам животът да не спира — подскочи той на мястото си, — борбата да не спира! Искам ние, учителите народни, ние, водачите народни, аз, ти, Лазар Глаушев, да бъдем винаги на местото си. Казах: борбата не е свършена.
Глаушев дигна чашата си:
— Е, хайде… Стига. Друг път ще поспорим повеке. Дотегнахме на жените. Дай да си чукнем чашите и кажи нещо по-весел о.
Но сега отеднаж се обади Иванка Руменова:
— Господин Глаушев… вие може би мислите, че разговорът ви не е важен. Съжалявам, ако е така. Мене много ме интересува вашият разговор. Ние жените трябва във всичко да ви догоним. И ние имаме ум, имаме сърце, обичаме народа, обичаме свободата, можем и ние да се борим…
— Да, съгласен съм — отвърна Глаушев. — Ама секи на местото си: мъжът на своето, жената на своето си место. И моята жена ми е най-добър другар, ама се пак моят товар не е за нейните плещи.
Мислите ли, че женският товар е по-лек?
— Не е по-лек, как да е по-лек!
— Това е най-важното да се знае…
— Но секи си носи своя си товар…
— А има хора, които мислят, че жената е неспособна за работа, тя е само да ражда деца, да готви яхнии и да бъде играчка в ръцете на мъжа. Мина това време!
Скоро ще дойде денят, в който и българката ще стане свободен човек, свободен от всякакви вериги и предразсъдъци.
— Ами да: нели ние днеска минахме заедно през чаршията! Това не е малко нещо за Преспа.
— Но ти, Глаушев, доста се поколеба, преди да тръгнеш — подхвърли Вардарски заядливо.
— Поколебах се, верно е. Знам аз по-добре от вас двамата с учителката що значи да тръгнеш тъй през целата чаршия. И ще видите: това нема да спре дотука. Но, вервайте ми, не се разкайвам, че го направихме, радвам се, че го направихме. Сега — продължи Глаушев — най-важната обществена работа в Преспа е отварянето на женско училище. Вие, учителко, бъдете знаменосецът, а ние ще сме храбра войска след вас. Е хайде — дигна той пак чашата си, — за ваше здраве!
Всички отпиха от чашите си, а Вардарски изпи своята до дъно и не беше това ни първата, ни втората му чаша.
— Да беше жив сега Климе, да ви послуша… — въздъхна Бенковица.
— Да, стара майко — обхвана я през присвитите й тесни рамена Лазар, който седеше до нея. — Да беше жив сега Климент Бенков… Помня го. Тогава народът беше още като упоен, уплашен беше още, а Климент Бенков носеше голем огън в сърцето си, голема сила. Такива като него поведоха целия народ.
Старата жена поклащаше тъжно глава, а очите на Андрея Бенков се напълниха със сълзи от синовна гордост, но той бе навел глава да скрие сълзите си, голямото си смущение. И в неговото сърце гореше бащиният му огън, но такъв човек се бе родил Бенковият син — непреодолимо стеснение и свенливост сковаваше езика му, ръката му, волята му, особено пред чужди люде — едвам ще пророни няколко, често пъти забъркани думи, не смее да замахне с ръка, да повиши глас и по-често сълзите му показваха неговите душевни вълнения. Във всяко нещо Андрея Бенков вървеше подир Лазар Глаушев и беше като негово вярно отражение. Така беше от най-ранната иМ възраст, когато Климент Бенков отведе и своето, и чуждото дете да се учат в Охрид.
Като мислеше старата Бенковица за умрелия си мъж и го виждаше сега сякаш жив пред очите си, поприведе се към Лазар Глаушев и тихо продума:
— Учителката била в Русия… Нели моят Климе се за Русия говореше…
Глаушев изеднаж се обърна към учителката и всички насочиха към нея погледи, пълни с учудване и любопитство, като че ли тя внезапно се преобрази, като че ли около нея изгря някакво сияние и всичко в нея сега изглеждаше по-светло, по-хубаво и толкова чудно. Глаушев повтори замечтано:
— В Русия… Но — додаде той живо, — но разкажете ни нещо за Русия!
Руменова се усмихваше с наведени очи, личеше по лицето й сдържана, хубава гордост. Сетне тя обърна глава встрани, загледа се далеко някъде и като въздъхна издълбоко, започна:
— Прекарах аз там пет години. В Одеса, после в Киев. Случи ми се да отида и по други някои места, а преди да си тръгна за насам, бях в Москва и в Петербург… Какво да ви кажа… за кое по-скоро? За хората ли, за земята ли? Разбира се, аз не зная всичко за Русия. Първите три години живяхме в пансион и като затворнички. Бяхме шест момичета от разни места в България — от Шумен, Стара Загора, Охрид… Рядко ни извеждаха от пансиона за разходка, а още по-рядко ни пускаха сами да отидем някъде. Но пансионът беше пълен с момичета от цяла Русия и най-много от Южна Русия. Между преподавателите ни имаше интересни хора. Затворени бяхме, но все пак бяхме в Русия. Учехме се, четяхме книги… После и сами влязохме в живота, но и в това отношение Русия е необятна — никой не може да я изучи напълно, да я познава изцяло. Това е най-важният белег за Русия: всичко в нея е голямо, широко. Но, разбира се, най-интересни са хората.