Тя пак въздъхна и млъкна, все тъй загледана далеко някъде, като да виждаше и сега необятните руски равнини и лесове. А слушателите й сякаш и не дишаха, вперили в нея ненаситни очи — да не пропуснат и половин дума, да видят негли с очи тия чудеса, за които им говореше. Тя продължи:
— Аз не зная дали има и другаде такива добри хора, както в Русия. Не зная, може да има, светът е широк но… Имах аз другарки руски момичета, хубави и Добри като ангели. Как иначе да ги нарека? А каква бе нашата учителка по руски език през последните две години!… Казваше се Аглая Осиповна, Всички бяхме влюбени в нея — и ние, и руските ни другарки. Не можехме да й се нагледаме, не можехме да й се наслушаме. Колкото беше умна, толкова беше и хубава. Ще ви разкажа и за една бедна продавачка в едно малко дюкянче в Киев, която си остави дюкянчето, за да ме спаси от замръзване. Бях се загубила по улиците, а беше страшно студено. Отдалеч още ме забелязала, тя се спусна да ми помогне и още повече се загрижи, като видя, че съм чужденка. Прибра ме в една стаичка, раз търка ме, стопли ме, даде ми да пия чай. Тя се зае с ме не като истинска майка и който знае какво значи руски студ, ще разбере какво добро ми направи, а дюкянчето й стоя така цели два часа. Продаваше тя закуски и нищо не бяха й откраднали, но тоя ден нищо не можа да спечели бедната жена. Какво да ви кажа за дядо Прокоп — портиера на нашия пансион, — за господин Алексей Миронович — баща на една от моите другарки, — и само за двамата ли? На нас ни се случваше там и да се разболеем и да останем без пари, и какво ли няма да ти се случи особено на чуждо място. Колко много тъгувахме ние там за родния си край, за близките си… Но не ни оставяха добри хора да страдаме, да търпим нужди, все се намира ще някой да ни помогне, да ни утеши. Добри, добри руски хора. И прости и учени, и мъже и жени…
Руменова погледна един след друг слушателите си и пак млъкна замислена, но веднага продължи: — Да, но… Там стават и някои неща, които. Моята учителка по руски език Аглая Осиповна умря в затвора. Взеха я от училището полицаи, заедно с две наши съученички рускини. Беше към края на последната ни учебна година. Няма да забравя никога Аглая Осиповна и особено как мина през двора на училището, колко хубава беше тогава и горда… Затвориха я, разболяла се в затвора, говореше се, че са я мъчили. После чухме че умряла. Плака целият наш клас, бяхме вече възрасти моми… същото беше и по другите класове. Тогава една от моите съученички рускини ми каза: „Вие — турски робини… А у нас? Ето, погубиха нашата Аглая Осиповна.“
Руменова пак млъкна, но тогава Ния Глаушева попита:
— Ама защо са затворили вашата учителка.
Руменова я погледна, но сякаш не я виждаше:
Защо ли? Аглая Осиповна била членка на някакво тайно дружество, което се борило за свобода и правди ни, за просвещение, за напредък, за народа, за простия народ в Русия. — Руменова веднага забеляза голямата изненада сред слушателите си и погледът й заблестя остър и строг: — Има и друга Русия. Има две Русии и едната се бори против другата. Бедният народ там, простият народ страда, живее в тъмнина и немотия. Допреди седем-осем години руските селяни били същински роби на собствениците на земята. Както работят и робуват нашите селяни на разни бейове, аги. В тъмнина и бедност живее простият руски народ и по градовете. И с него, с простия руски народ по села и градове, са всички просветени, умни и благородни хора. Ето и нашата учителка Аглая Осиповна. Те искат свобода за народа, правда и просвета. Те и народът в Русия са на едната страна. На другата страна са богатите собственици на земята, също богатите търговци, големците…
— Ами царят? — попита отеднаж Вардарски.
— Царят… — повтори Руменова и продължи колебливо: — Аз… не зная… той е много високо… Предишният цар бил много строг.
— Ами аскерът… аскерът? — неочаквано се обади Андрея Бенков и цял почервеня, но не сваляше очи от учителката и чакаше отговор.
Руският аскер е много силен — отговори веднага Руменова. — Като мине по улиците някой полк, земята трепери. Лицата на слушателите и изведнъж се проясниха, бяха потъмнели от смущение и почуда: Как тъй в Русия робство и неправди, взаимни борби! Сетне Лазар Глаушев се опита сам да си разясни смущаващите думи на учителката, недоумението си, съмненията си и заговори гласно, като чувствуваше че всички тук, дори и старата Бенковица, бяха еднакво изненадани и смутени. Той попипваше брадата си загледан пред себе си, и думите му не идваха сега свободно, плавно, както друг път: