— Чудни работи учителке…Ами то като у нас: аги и бейове. Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава, държавата не е наша и народът е под чуждо насилие. Агата е турчин, пашата е турчин, султанът е турчин, не е наш. И в църквата ни до вчера се пейше на чужд език, и в училището също. Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го. Ние пък друго знайме за Русия. Сила голема и светлина. Вие ме плашите, учителке. Добро ли да чакаме или още по-големо зло? Ще бъде по-големо, като е свое, от свои…
Вардарски бързо обърна към него глава, да го види по-добре:
— Що се чудиш? Нашите чорбаджии по-харна стока ли са?
Глаушев погледна за миг жена си, която наведе очи засрамена от думите на учителя, по страните й пропълзя едвам доловима руменина и може би само мъжът й забеляза смущението на щерката на някогашния чорбаджия Аврам Немтур. Не пощади жена си и Лазар Глаушев. Той поглади с цяла шепа широкото си чело и рече:
— Нашите чорбаджии — да, макар нихната сила да не е толкова голема. Чудя се, ама и не се чудя много, че има такива люде и в Русия. Управниците свои — от царя до последния кятипин, и все християни, ами да турят ред и правда за народа! Ех, нихна работа. Друго ме яде сега мене. Като е народът там, както рекохте вие, учителке, потиснат и в неволя, как ще се дигне за нас…:
— То е друго нещо — отвърна Руменова. — Тъкмо руският народ ще тръгне да се бори за нас. Войската: нали е от народа… Царят ще даде команда и народът ще тръгне, а такъв народ е той, няма да се жали.
— Ами ние с него, с народа ще вървим! — дигна глава Вардарски и шумно се плесна по коляното. — Ние народа ще гледаме и учените люде.
Настана мълчание. После Ния Глаушева попита:
— Кое ли време е веке?
Вардарски завъртя бързо глава на една, на друга страна, като да се уплаши, погледна Пазара и после Андрея Бенков:
— Е, домакине, дотегнахме ли ти вече?
— Как… — раздвижи се Андрея и скочи: — Аз още, не съм ви почерпил от най-хубавото вино… И той бързо излезе от стаята.
— Нема да ви пуснем така скоро — продължи след него Бенковица. — Дълга е сега нощта…
Вардарски се обърна цял, с окото си към Глаушев и като че ли бързаше да приключи досегашния разговор, тръсна юмрук във въздуха:
— Ето затова ме гневи мене тая сегашна лакомия за пари! Секи иска да стане чорбаджия. Парата, богатството увълчва човека. Ще станеш вълк и звер кръвожаден и за собствения си народ.
— Тука ние с тебе… — поклати Лазар глава пренебрежително — нема да се разберем ние с тебе, даскале. Ти от въздух живейш и со сладки приказки храниш душата си. Не съм мислил аз никога за чорбаджийство — сви вежди той — и мисля за народа: работа да има народът по-сладък залък да има, да му светне повеке пред очите.
Влезе Андрея Бенков с една голяма, шарена бъклица:
— Майко, дай други чаши.
Подпря се на ръце старата Бенковица и стана. Малко след това голямата бъклица започна да хълца весело, игриво в ръцете на Андрея, който обикаляше около гостите си, и в новите, чисти чаши се изливаше гъста струя тъмночервено вино. Вардарски едвам дочака да се напълнят всички чаши и взе своята с цяла шепа. Лазар се усмихна срещу нещо и сам дигна чашата си:
— Това нещо, учителю, влиза като огън в сърцето…
— Негушко е — рече Андрея. — Изпратиха ми го от Битоля.
— Пийнете, учителке — подкани Глаушев, като видя, че Руменова не посягаше към чашата си. — Да видите що ражда Македония.
— А не каниш невестата си — усмихна се пред себе си Ния и дигна своята чаша.
— Наздраве! — избуботи нетърпеливо Вардарски и като че ли отеднаж се сети: — Руменова, за здравето на Руския народ ц за неговите учители!
— За руския — обади се и Глаушев — и за българския народ и за неговите учители!
Вардарски понечи да изпие цялата чаша отеднаж, но изпи само две глътки и свали чашата от устата си:
Какво е това чудо! Тая сладост и топлина… ми ухание на стафиди… — Той пак дигна чашата си и дълго пи глътка по глътка.
— Наистина… — продума тихо и Руменова. — го вино…
— Ето такава е нашата земя, учителке — каза пак Глаушев. — Каквото ражда, сичко е хубаво. Чак от Цариград идват, и чужди люде идват чак от Европа за това вино в Негуш. Царско вино, не ни го оставят ние да си го пиеме…
Трак! — тропна с чашката си Вардарски върху трапезата и бавно дигна глава, притвори окото си, запя из тихо: