Выбрать главу

Разбудиха се те двамата и тая сутрин още по тъмно от врявата из къщи. Ния веднага усети, че тоя път ръката на мъжа й не беше мушната както винаги под врата й до възглавницата, тя не усещаше тоя път топлината на твърдите мъжки мускули край рамената си, секнало бе и в сърцето й едно познато чувство на удобство и сигурност. Защо се бе отдръпнал Лазар от нея, бързо мислеше тя. През ума й мина досадна върволица от нелепи мисли — тя също бе дочула злобните приказки, които се разнасяха из града за нея, намерили се бяха тетки и стринки да й ги кажат направо — дали не бе дочул нещо и Лазар? Затова ли се сърди той? Кой може да спре людските уста? Тя едвам бе надала ухо с пренебрежение към людската злина и завист, забравила бе вече и няма тъкмо с мъжа си сега да отваря дума за това, да го пита, пък и сама да отговаря. Не, не ще да е това — Лазар няма да спотайва злоба спрямо нея поради людски празни думи и клевети. Те дълго лежаха тъй, а и двамата знаеха, че са будни. Ния чакаше — нека той да й се обади пръв, нека каже защо бе издърпал ръката си изпод главата й, в сърцето й бе пропълзяла някаква хладина, някаква боязън, но то беше само от преголяма ревност към неговата обич. Тя чакаше да й върне той и сега своята обич пълна, цяла и още по-голяма, още по-голяма, да й върне най-напред ръката си…

А Лазар се готвеше да й нанесе тежък удар, да застане срещу нея както никога досега. Той се готвеше да й каже да дадат бащината й къща за женско училище. С тая мисъл бе заспал снощи той, с тая мисъл и се събуди. Тоя, Лазар Глаушев, никога няма да отиде да живее в къщата на чорбаджи Аврам Немтур и защо да пустее и да се разрушава празна голямата чорбаджийска къща? Ще направят едно добро за народа, като я дадат за женско училище, и няма да искат ни наеми, ни каквито и да е облаги за себе си, а ще поискат от общината само Да се пази добре къщата, да се поправя навреме каквото е нужно. Нали и Ния иска да се отвори женско училище в преспа. Къде ще търси общината сега друга сграда, докато се направи ново училище, а ето учителката беше дошла и времето бе напреднало. Той ще каже всичко на Ния, решил бе да го каже, но все още се бореше със своята преголяма милост към нея, със своята обич към нея. За бащината й къща беше, ще я заболи… Не беше й сгодно в тая къща, в неговата, виж каква врява се чуваше вън тая сутрин, но той… той не искаше нищо повече за себе си, още навремето бе й казал, че ще живеят тук… Е харно: като спечели пари, ще направи нова, голяма къща… И той продума прегракнало:

— Ния… Тя веднага обърна лице към него, а той лежеше на гръб и неподвижен — виждаше се в утринния здрач как трепваха клепачите му, виждаше се и твърдо изрязаният профил на лицето му — широкото, изпъкнало чело, гърбицата на носа, сгъстилите се мустаки, плътно сложените устни под тях, тъмнееше се брадата му, небръсната от няколко дни, широка и твърда. Възмъжал бе вече Лазар — какво строго беше лицето му и винаги тежеше по него, в погледа му, в стиснатите устни някаква мисъл. Само като се усмихне, като се засмее с цялото си лице, виждаше се колко ведър човек беше той — през очите му ще стигнеш до самата му душа. Но сега, като го гледаше в здрача, лицето му изглеждаше още по-строго и тя усети как оживя в сърцето й все същата стара вече болка: не можеше тя, още не можеше да му роди: дете…

— Ния — повтори той пак, без да я погледне, без да се помръдне: — Трудно ще намерим сега набързо сграда за новото училище. Ето и учителката дойде, а времето е напреднало. Да дадем вашата… твоята къща за женско училище. Така мисля аз.

Ния усети как изстина най-напред сърцето й, после бързо-бързо и цялото й тяло. Тя се присви под общата покривка и неусетно се отдръпна едва-едва от мъжа си. Няма да му откаже, не може да му откаже, не иска да се кара с него — и тя побърза да спре първите думи, които дойдоха на устните й, да заглуши, да потисне бликналия гняв в сърцето й. Тя ще му отговори, тя ще се защити, но не със зло, с гневно сърце. И не можеше да мълчи повече, сълзи напираха в очите й, пък не искаше да заплаче като ударено дете. Само гласа си не можеше да спре да не потреперва — тъй, като от студ:

— Жално ми е, Лазе… бащина къща. Ще влезат вътре стотина, може и повеке деца, и секакви други люде ще влизат, ще тропат, ще чупят и къртят… ами ам съм се родила, там умря майка ми и… сега толкова люде ще ходят по стаите. Ще изпотъпкат и градината и секакви пакости ще стават.

— Ще кажа да се пази. Общината ще бъде насреща. Наем нема да искаме, да се знай, че я даваме за народно добро, но да се пази.