Подпрян на стената, Вардарски мъдро поглаждаше брадата си и внимателно следеше работата на младата учителка. До него бе застанал Сотир Гушлев; той беше крайно усърден в професията си, следеше и сега с хищен поглед всяко движение на учителката, всяка нейна дума, също и отговорите на ученичките й — дебнеше да улови някоя грешка и току ще дигне застрашително пръст — не тъй! — както правеше в своята класна стая. Малко по-нататък се бе изправил Тодор Божинов — син на някогашния преславски даскал Божии, — тънък, висок, с дълга шия, носът му сякаш бе изтеглил напред цялото му лице, с хлътнала уста и ниско чело, с големи, кръгли очи и над тях — необикновено подвижни вежди, които се свиваха едва ли не в очите му, ту отскачаха нагоре; две от ученичките бяха забелязали тая непрестанна игра на веждите му и дяволито го попоглеждаха, посбутваха се с лакти. Старият Никола Димкар седеше неподвижно на твърдия стол, поклащаше глава, вече цяла оголяла, на двете опнати вратни жили, надаваше ухо да чуе какво говореше учителката и какво отговаряха ученичките й, но трудно задържаше мисълта си, която летеше далеко назад през годините. „Ех, господи“ — клатеше той старата си глава и като виждаше тая светла стая, новите чинове, девойчетата, които скачаха пъргаво от местата си и отговаряха смело, младата и хубава учителка, която ходеше свободно между чиновете, вдадена в работата си, със светнало, въодушевено лице, той си спомняше мрачните и тесни килии по манастирите, влажните, скрити стаи, в които бе учил някога, спомняше си измъчените лица на учениците си, които пишеха с пръсти на пясък и за две-три и четири години едвам научаваха да четат Светчето и Апостола.
— Ех, господи… — продума гласно старият човек. Мина доста време. Учителката сякаш бе забравила гостите си. Вардарски бе спрял ръка върху брадата си; не подигаше вече застрашително пръст Сотир Гушлев дебнещият му поглед бе омекнал; широко бе отворил кръглите си очи Тодор Божинов, веждите му стояха сега неподвижни върху самото му чело, а дядо Никола Димкаров съвсем се забрави в своето далечно време и в своята даскалска тъга…
Дойде време за обедна почивка и четиримата учители напуснаха новото училище. Руменова ги изпрати чак до портата. Като излязоха четиримата на улицата, Вардарски се спря, дръпна с ръка към себе си един по един и тримата свои другари, приведе се към тях и рече:
— Знаете ли… Пет години се е учила в Русия! Те се гледаха мълчаливо една минутка, после Тодор Божинов попита като в захлас:
— В Русия!?
— В Русия… — рече и Сотир Гушлев и пак дебнеше с втренчени очи, сякаш да види какво има още зад това голямо име.
— Русия… Ех, господи — поклати глава старият Никола Димкаров.
Разчу се из града, че учителите ходили при учителката в женското училище — тя била по-учена от тях, дори и от класния учител. Председателят на общината поп Костадин се похвали на попадията си:
— Затуй й отсекохме такава плата… кажи-речи, като на класния учител…
— Аха — закани му се с глава попадията: — Сега тъй, а? Като дойде най-напред учителката, не я искахте. Събрали сте се там, в общината, се мудри глави.
— Ех, попадийо — промърмори примирително поп Костадин. — Во секакви заблуждения изпада човек, во секакви грешки…
II ЧАСТ
НОВИ СТРАНИЦИ
I
Рано следобед в деня срещу Василовден у Глаушевци влезе учителката Руменова. Тъкмо по това време старата Глаушица бе се запретнала в стаята с огнището да меси баницата за Новата година. Тя държеше край себе си и двете си снахи, да й помагат. Не беше само баницата, а трябваше да се заколи за празника петел, да се сложи пастърма с фасул, да се поразчисти къщата, да се постелят нови килими и ямболии, да се приготвят чисти долни дрехи за всички в къщата, да се извадят и новите дрехи на всички, да се приготви топла вода — вечерта всички трябва да умият глави, нозе. Тоя ден имаше повече работа във всяка християнска къща.