— Бабо Султано — каза тя с равен, спокоен глас, — там, в чаршията, са нашите бащи, нашите братя, нашите мъже.
— Ами турците! Пълно е с турци там — прекъсна я Султана.
— Нека са и турците. Ще мине турчинът край мене, и отмине. Те понякога са даже и по-благовъзпитани от нашите: ще мине край жената с наведени очи. В наш Шумен е пълно с турци. Ако се случи някой лош, какво ще ти направи най-сетне сред чаршията, няма ли да се намери някой да те защити?… Не, ти напразно се ядосваш. И най-важното е да можем и ние жените да отиваме в чаршията като хора. Имаме си и ние работа там: ти по добре знаеш какво месо да си купиш, какво масло, какъв плат, какво да си купиш от бакалина, от зарзаватчията. Ние сме оставили всичко на мъжете, чакаме всичко наготово.
— Така е господ наредил — възрази нетърпеливо Султана: — Мъжът в чаршията, жената — вкъщи.
— Дядо господ не се бърка в тия работи. Хората сами си ги нареждат. Ние трябва по-добре да си наредим своите работи. Не е за самото ходене в чаршията, бай Султано, ами като престанем да чакаме ние жените всичко наготово, като вземем нашата си работа в ръцете, и станем по-смели, по-свободни, по-независими. Сега що: покорни, послушни робини, които чакат само милост от господаря си.
— Ти си учена, та знайш да говориш. Аз пък знам от стари още какъв е редът в нашия живот. Мъжът върви во сичко напред, а жената подир него върви. Послушна ами, покорна! Като му се качиш на главата, той не е вече мъж и совсем ще се развали.
— Майко — намеси се Ния, — ти со татко…
— Що аз со татко ти! — пламна още повече Султана. — Никогаш не излизам пред него. Ех, може да поуча за нещо, жена съм му, а той е селянин човек и, сега си остана селянин, требва да го поучаваш, да подсещаш.
— Ето, виждаш ли? — приведе се към нея учителката. — Същото казвам и аз: мъжът и жената да бъдат другари, а не господар и робиня покорна.
— Ти казваш, ама ето какво ще ти кажа аз: те като огън и барут, мъжът и жената. Да стоят по-настрани един от друг. По-настрана! Ти ще се венчайш за един мъж и с него ще вървиш, по него ще вървиш, с него ще живееш и ще бъдеш като негова сенка. С друг мъж нема да се срещаш. Ех, люде сме, ще се срещащ и с другите люде, секакви нужди и срещи има в човешкия живот, но ти ще стоиш по-далеко от чуждия мъж, той е като огън за тебе, а и ти си като огън за него. — Тя, види се, намери, че е безполезно да спори повече с учителката, и се обърна рязко към снаха си: — Дай ми, Нийо, паницата с маслото! Ния и подаде маслото и каза:
— Майко, аз ще отида с учителката.
Точилката изтрака силно по софрата, но свекървата нищо не продума. Тя продължи работата си с явно пренебрежение и после се обърна не към Ния, а към по-старата си снаха:
— Да побързаме, че… още колко работа ни чака. Времего си върви!
Руменова я погледа, погледа и току стана. Съблече си горната дреха — тъничко дълго палто с кожички на яката — и я метна върху стола. Съблече и жакета си, метна и него там, запретна бързо ръкавите на блузата си до над лактите. Раца Кочовица не сваляше очи от нея, погледна я учудена и Ния, погледна я бързо изпод вежди и Сулгана. Де да видим какво ще излезе! А Руменова се пресегна с разголени ръце и откъсна една неголяма топка от тестото за баницата. Изправи се пак, пораздърпа тестото, заиграха живо пръстите й. Заигра и тестото между тънките пръсти, започна да се разтяга, тя го метна върху ръцете си и го дърпаше безспирно, теглеше го на всички страни с опакото на ръцете. Другите три жени не бяха виждали такова чудо — да се точи кора с голи ръце. Кочовица зяпна насреща и забрави да скрие изпочупените си зъби, следеше и Ния смаяна пъргавите пръсти на учителката, а Султана току поспираше точилката да погледне, после забрави точилката и също се загледа в ръцете на Руменова. Виж я ти нея, даскалицата! Кората се тръскаше и се въртеше с тих, сух шум в тъничките й бели ръце и ставаше все по-широка, по-тънка, проточи се чак до голите и лакти. Най-сетне Руменова ловко метна източената кора върху синията и Султана дръпна някак уплашено, услужливо точилката с недоточената кора, за да направи място. А в същото време учителката посегна и откъсна нова топка от тестото. И докато старата Глаушица заедно с помощта на двете си снахи източи три кори, Руменова разтегли десетина. Повече кори не бяха и нужни. И като че ли нищо не е било, учителката попита:
— Какво ще сложиш за късмет в баницата, бабо Султано?
— Ето… стара сребърна пара. Сека година се нея слагам в баницата за Василица. Тук ще я пъхна, между корите…
Като че ли нищо не е било, но и четирите жени знаеха че още не беше всичко свършено и оставаше най-главното. И пак първа се реши учителката.