— Върви да се облечеш, Нийо — рече тя. — Ги да се върнем по-скоро. — Никой нищо не отговори. Руменова продължи с примирителен тон: — Ще отидем до магазина на Баболеви. Там има хубави неща за млади жени, пък и за стари, бабо Султано.
Пак никой не отвърна. Но когато Ния се отправи към стаята си, старата Глаушица изви глава през рамо и рече строго:
— Нийо!… Ти не искаш да ме послушаш.
— Винаги съм те слушала, майко… И ще те слушам, когато е нужно.
— А сега нема да ме послушаш, а? Ще стъпиш върху думата ми!
Ния отпусна клепки, пристъпи още крачка напред но се спря изеднаж и се обърна към свекърва си съвсем спокойно, с едва-едва побледняло лице. Тя кимна с глава и рече тихо, но ясно:
— Сега нема да те послушам, майко. Когато не след дълго Руменова и Ния тръгнаха да излизат, учителката се обърна да поздрави:
— Сбогом, бабо Султано… Сбогом, Рацо!
— Сбогом, учителке… — отвърна колебливо Раца Кочовица и току се извърна уплашена към свекърва си.
Султана мълчеше мрачно, сетне продума сухо, отсечено:
— Сбогом.
Преспанци бяха свикнали да виждат заедно двете млади жени, но къде са тръгнали те сега, срещу Василица? Макар да нямаше много люде по дворовете, любопитни очи проследиха двете жени чак до чаршията. Ама къде отиват тия жени наистина!
Беше хубаво — снежно, меко време. Предния ден бе навалял до една педя сняг, по неравните калдъръми сега се бяха отворили широки, снежни пътеки, слънцето беше още доста високо на ясното зимно небе, навреди беше светло и чисто, гърдите поемаха издълбоко свежия въздух. Първият човек, които видя двете жени вече в чаршията, беше един млад калфа с тънки мустачки и накривено фесче; Той се бе затичал да прекоси улицата, но се спря на няколко стъпки пред тях и весело се ухили от едното си ухо до другото. Така вървеше и по-нататък. Чаршията бе по-оживена сега, срещу големия празник, ходеха много люде нагоре — надолу, но навсякъде пред двете млади жени пътеките оставаха чисти. Двама-трима от минувачите нагазиха в снега, за да им отворят път, между тях и един възрастен турчин, който помръдна с устни в изненадата си, но стоя в снега, докато жените отминаха, и не подигаше очи да ги погледне. Явно беше — след като бе минала Руменова сама през чаршията, магията беше вече развалена. Нямаше ги насреща ококорените от изненада очи, навъсените погледи, враждебното затишие, като да минаваше мъртвец по чаршийските улици. Сега чаршията посрещаше двете си гостенки с весело любопитство, като че ли бяха като че ли бяха паднали направо от небето върху снежните улици в тоя хубав, слънчев ден и те самите толкова хубави и млади. То се знай — всеки искаше да ги види: извръщаха се минувачите след тях, струпваха се люде по вратите, протягаха се вратовете пред вдигнатите кепенци. Но не се чу лоша дума. Само един папукчия удари с широкия си чук обувката, която ковеше на коляното си, и рече:
— Де да видиме сега какво ще стане, щом тръгнаха веке и жени по чаршията!
Ния не знаеше къде е дюкянът на мъжа й. Руменова спря едно чираче и го попита. То ги погледна, усмихна се хитро, цялото му лице беше изцапано със сажди, та очите му дяволито се бялнаха — и ги поведе мълчаливо. Като стигнаха пред дюкяна на Лазара Глаушев, чирачето пак тъй мълчаливо посочи с ръка, но Глаушев вече излизаше, за да ги посрещне. След него вървеше и Андрея Бенков. Като видя Ния мъжа си, сякаш изеднаж се пукна Някакъв обръч, който стискаше гърдите й до задушаване, по бледите и бузи отеднаж се появи руменина. Пътят й до тук, през чаршията, бе й се видял безкраен.
— Повелете — и Глаушев ги въведе в дюкяна си, а всички съседи наоколо бяха зяпнали насам.
Ния дълго разглежда дюкяна — виждаше й се огромен, с редицата разтворени хамбари в дъното, край стените бяха наслагани пълни врещи, остро миришеше на прах и на мишовина. Това беше някаква непозната част от живота на Лазара.
— дюкянът, цялата чаршия наоколо, минувачите, които забавяха стъпки да погледат. Обзе я неприятно чувство, страх, стори й се, че Лазар се отделя от нея, отдалечи се — ух, тая миризма на мишки! — и тя бързо, уплашено го потърси с очи. Той й се усмихна през рамото на Руменова и каза:
— Е, да вървим, искате ли… д И той поведе двете жени към магазина на Баболеви. Там излезе да ги посрещне самият Ицо Баболев, притича и Миро, а калфите и неколцината купувачи така си останаха кой където беше. Имаше какво да си изберат двете млади жени в големия магазин на Баболевци, а те, двамата братя, какво ли не извадиха от пакети и сандъци, какво ли не свалиха от рафтове и полици, та чак и от горния кат, за да вземат очите на необикновените купувачки — пъстри басми, копринени платове, кадифета, тантела, ленти, кърпи, шарени чехли с пуфки, бели, червени и сини женски чорапи — гледай ти какви са тънки и високи чак до над колената, а Ния сама плетеше чорапите си, и те като мъжките: до колената! Дълго гледаха и разглеждаха двете жени, а Лазар търпеливо чакаше край тях, Избраха си те едно и друго и като прибираше Ицо Баболед с ловки пръсти белите меджидии, рече важно: