— Не, вуйко Стояне… Два дни я моли той. Боеше се Неда от града, но още повече се боеше от братята си, които мълчаливо й се заканваха иззад гърба на Стояна. Натъжен си тръгна той от Гранче и това й каза на раздяла:
— Не мога аз да те взема насила, тежък живот ще живейш тука. Да знайш: моята къща е секога отворена за тебе и като ти притъмней некога пред очите…
Не мина много време, едва-що беше се запролетило, една заран пред портата на Стояна Глаушев се спряха две селски коли с волове, дворът се изпълни със селски люде — мъже и жени, по-големички и по-дребни деца. Излезе да ги види Султана, погледна ги от чардака — не позна никого. Тогава излезе напред една слабичка девойка и рече срамежливо:
— Добро утро, вуйно Султано… Аз съм Неда.
— Неда… Аха, Неда! Той, вуйко ти Стоян, не е тука, в чаршията е. Ами какви са тия люде?
— Повекето са от нашия сой, вуйно Султано. Стринки са ми, стрини, братучеди… Избегахме. Аз ги доведох тука. Нели вуйко Стоян дойде в Гранче да ме земе…
— Ами тоя зад тебе, той какъв ти е? — попита Султана подозрително и посочи нататък с очи, с глава.
Неда се изви назад и пак се обърна към вуйна си:
— Той е Трънче… Братучед ми е.
— Аха… Аз пък помислих… — не се доизказа Султана.
Тръпко сдържано й се усмихваше и някак през усмивката си я наблюдаваше с тъмните си, малко мижави очи. Той беше на двайсетина години — на същата възраст, на която срещна тя някога своя Стоян, със същия червен пояс и същата селска руба. Трепна в сърцето й далечен спомен, поучуди се тя, че отеднаж се сети за ония далечни дни, но каза сега с по-мек глас:
— Е що сега, що мислите, като сте избегали от село…
Тогава се обади най-възрастният мъж между тия люде, както се бе подпрял на дълъг остен, поприведен, с покорен поглед:
— Ето, стрино, побегнахме ние от пусти селски мъки, ама и ние не знайме сега какво ще правим в града, немаме свои люде, а Неда рече, елате при моя вуйко. Ето, стрино — започна той отново и тука разтърка от напрежение четинестата си и доста прошарена брада, — ето да се прибереме барем за ден, два, ние сме работни люде, се ще намерим залък хлеб… Страх ни е да отидем в некой хан, там може да ни намери бегът и да ни върне пак в Гранче. А не се живей веке там от турски зулуми, от глад… даде ни бегът тая есен по малко жито, изкарахме докъде Водици и оттогай не дава повеке и се сме си гладни. Кой му работи — ние му работиме като черни роби, ама той себе си гледа и кяите му ножове вадят срещу нас. Така е с целото село. Не се трай веке, сбрахме се тия тука и побегнахме. Неда вели — хайде при моя вуйко…
Той млъкна и още повече увисна на остена си. Мълчеше и Султана. Тя едва бе чула всичките му думи, а разглеждаше нечаканите си гости с острия си поглед и сама премисляше какви люде бяха те, да ги приеме ли всичките, къде да ги дене. И попита без нужда:
— Немате ли свои люде тука бре, в града?
— Немаме… немаме… — чуха се гласове. Султана Глаушева не обичаше селските люде, гнусеше се от тях. И сега тя усещаше, а може би така й се струваше, че я удря в носа миризма на мокър кожух, на мокри опинци. Влажно и кално беше навсякъде в тия ранни предпролетни дни, но повечето от селяните бяха боси, само двама от мъжете носеха опинци и една от жените бе надянала зимното си кожухче. Ала на Султана Глаушица й вонеше на мокри кожуси и опинци, тя гледаше с гнусливо присвито лице и босите, окаляни нозе на селяците. Тая миризма на мокра кожа, на тор, на пот, на вкиснато мляко бе я преследвала години наред, след като се бе омъжила за Стояна Глаушев, макар още от първите дни да го облече от глава до пети в градски дрехи и сама, с ръцете си, го къпеше като дете. „Груби, прости и глупави са селските люде, ама — мислеше си тя — нема по-измъчени люде от них.“ Ето тия в двора й… Султана ги гледаше строго, но сърцето й се бе нажалило. И малки деца с тях… Тя слезе мълчаливо по няколкото стъпала от чардака и се спря пред селяците:
— Къде да ви дена сега бре!
— На твоите ръце се оставяме, майчице… — проплака една от жените.
Султана посочи чардака и рече на Неда:
— Иди ти там, ама умий си преди това нозете. Д вие — обърна се тя към другите — елате след мене.
Посочи им стаята отвъд, дето някога живя Рафе Клинче, а сега беше пълна с разни вехтории и Султана я държеше все затворена — не искаше и да погледне вътре от омраза към резбаря. Посочи им плевнята, дето някога бе прибрала мъжа си, когато и той бе дошъл в двора й като тия селяни. Посочи им и нужника. После каза: