Изеднаж дворът нататък, към портата, се изпълни с турци. Една от селските жени нададе грозен вик и побягна в плевнята. Турците бяха шестима, водеше ги Хайредин Арап ага, застанал на няколко стъпки пред тях, а там зад него беше и Кючук Кадри. Настана голямо смущение в двора, но и турците се позабъркаха, като се видяха срещу толкова люде и в чужди двор. Хайредин Арап ага въртеше очи, чупеше вежди и току посочи с ръка един от селяните, който стоеше най-близу, като закован сред двора от уплаха.
— Яла тука бре! — викна турчинът на развален преспански говор.
Селянинът не се и помръдна, но вместо него към агата се приближи Лазар Глаушев. Като видя Стоян Глаушев сина си да се приближава към турците, току се отпусна върху един камък край стената, премалял от уплаха, за себе си той и не мислеше, но съвсем се уплаши, като видя Лазара да се приближава към въоръжените християнски душмани, които не бяха дошли за добро в двора му..
И както винаги, когато се чувствуваше безпомощен, той потърси с очи Султана, жена си, която във всичко ще тури ред и отнищо няма да се уплаши. Тя стоеше на първото стъпало на чардака и гледаше турците с горящи очи. Но и тя, изглежда, бе се уплашила — лицето й, колкото беше дребно, сега се зеленееше още по-дребно под черната й кърпа. Уплашена беше и тя, но бързо се съвзе, слезе от стълбата и пристъпи след Лазара, спря се зад него.
— Що има, Хайредин ага… — попита Лазар.
— Търся ей тия керати там! — посочи нервно с глава турчинът селяните и повиши глас: — Що ги крийш, а! Тука има люде на Рюшди бей.
— Никого не крия, Хайредин ага. Тия люде ми са роднини, дошли са ни на гости. Чакай, чакай, Хайредин ага… Къде…
Турчинът, с ръка върху оръжието си, напираше да мине нататък, към селяците в дъното на двора, но Лазар му препречи пътя. Хайредин ага се сопна срещу него:
— Дръпни се да мина! — И кресна към селяните: — Насам бре, свини! Хайди да вървиш на село, да работиш!
— Хайредин ага — рече строго Лазар. — Тука е мой двор. Каквото искаш, от мене ще го искаш.
— Какво искаш… — изкриви се злобно турчинът. — Ей тия свини, селяните, да вървят на село. Рюшди бей чака. Избегали от село, не работят, Рюшди бей се люти… — Той се извърна към другарите си, махна с ръка и каза на турски: — Я да ги подкараме…
И наново понечи да тръгне към дъното на двора, дето се бяха струпали всички селяни, но Лазар пак му препречи пътя:
— Не, не… Стой, Хайредин ага… Те са ми гости. Ще останат още неколко дни и ще си отидат на село. Чакай…
Турчинът не го слушаше, след него напираше и Кючук Кадри, раздвижиха се и останалите турци. Тогава между тях и Лазара се хвърли Султана, размаха ръце:
— Що искате вие бре! Що сте влезли тука, в двора ми, като хайдуци! Излизайте по-скоро, че като взема некое дърво… Не ви е срам! Хайде вън!
Турците се стъписаха. Лазар обхвана майка си с две ръце и я издърпа назад:
— Ти немой, майко… Стой насам…
— Остави ме аз да се разправя с них — викаше Султана. — Ти се дръпни настрана… Не е твоя работа…
Хайредин блъсна с лакът Лазара и се опита да се втурне нататък, следван от Кючук Кадри, но Лазар посегна и улови агата за празния ръкав на чепкена му:
— Стой… Стой, Хайредин ага… Двамата турци се нахвърлиха върху Лазара, пристъпиха и другарите им. Султана се обърна към другите мъже в двора, нададе вик:
— Що стоите бре! Що гледате… Изядоха ми детето тия кучища!
На първото стъпало на чардака сега стоеше Ния, неподвижна, с пребледняло лице и само очите й се разтвориха широко, когато Лазар се счепка с турците. Край нея бързо мина Кочо, сподирен от сподавения вик на жена си. Ния машинално се отдръпна да му стори път; после тя зашари тревожно с поглед по двора, да види къде са другите мъже, а те вече всички се струпаха около Лазар — и старият Глаушев, и Кочо, и петима селяни. Ния отвори несъзнателно уста, ноздрите й трепереха, тя се задушаваше. Пред портата започна схватка. Турците бяха наизвадили ножове и пищови, размахваха ги застрашително, ала никой не се решаваше да си послужи с оръжие и притиснати един до друг, отстъпваха гърбом към отворената порта, към улицата. Срещу тях, близу пред тях се бяха струпали тримата Глаушевци и петимата селяни, блъскаха ги накъм портата с гърди, с лакти — пръв между тях беше Тръпко и младите му ръце работеха като железни клещи, а веднага до него беше старият Глаушев, който бе забравил страха си. Мъжете и от двете страни се блъскаха с глуха ярост, едва ще извика някой, ще изпсува, ще изпъшка. На две стъпки след своите махаше ръце Султана и викаше през сълзи:
— Дръжте ги… Изпъдете ги… Ха бре, ха бре! Вън! Вън! Що сте дошли тука, бесни песи синове, катили…