— Днес са ти влезли… — рече той троснато и млъкна за минугка, сетне продължи със същия глас: — Влезли са ти турци в двора.
— Да.
— Били сте се.
— Да.
— Ето! — въздъхна с пълни гърди Вардарски и стисна с цяла шепа брадата си: — Това е.
Лазар пак се умълча. Старият Глаушев почака той да, отговори, като поглеждаше ту него, ту Вардарски, и ТОКУ дигна ръце срещу учителя, разшири пръсти:
— Ами, ами, даскале! Щеха да ни избият сички тука, в двора! С ножове, с пищоли, а ние…
Вардарски го погледна бързо и попита:
— Какво ще правите сега с тия люде, селяните… щом беят иска да ги върне? Той пак ще прати катилите си..
— Ще се пръснат из града. Казах им — отвърна Лазар.
Нека дойдат неколцина у нас. Моят Аце Кутрев построи миналото лето още една стаичка.
Ния се мярна за миг на къщната врата и Вардарски веднага се обърна, но тя вече не се показа. Разговорът между четиримата мъже не вървеше. Лазар мълчеше, едва-едва ще отрони дума с разсеян поглед. Настанала бе някаква бъркотия в мислите му, а той никога няма да изрече неясна, недозряла своя мисъл и тъкмо сега, когато Вардарски насреща сякаш го дебнеше да го улови в грешка. Нова страница… Може и тъй да е. А Вардарски си мислеше, че е отдавна време да стане и да си върви. Окото му само се насочваше към вратата насреща, дето бе Се мярнала Ния. Най-сетне той скочи, сякаш се изтръгна от някаква сила, която го притискаше, задържаше го на мястото му. Изправил глава, той се понесе към портата с широката си походка.
— Даскале — викна след него Стоян Глаушев. — Да беше останал да обедваме… Вардарски махна с ръка: не.
На другата сутрин, като забеляза Султана Глаушева, че Лазар се готви да излезе в чаршията, спря го сред стаята с огнището:
— Ами нели рекохме да не отиваш в чаршията… — и тя направи последно усилие да го спре, повиши глас: — барем днеска не отивай, Лазе!
— Не бой се, майко — хвана я той с две ръце. — Нема нищо. Те нема да посмеят в чаршията и защо ще се разправят с мене?
— Е, не мога да те задържа насила.
Преди да излезе и като остана сам за малко, Лазар извади пищова си от скривалището му в малката стая и го мушна в пазвата под горната си дреха. Сам се усмихна на мислите си: „Ето, новите страници започват…“ Запъти се той към чаршията, а на няколко стъпки след него вървеше новият му калфа Тръпко Велев. Младият селянин беше облечен в един стар костюм на Лазара ходеше поразкрачен, с извити ръце навън — цял измъчен в неудобното градско облекло. Като минаваха двамата мъже през чаршийските улици, людете се извръщаха след тях, а някои и поспираха Лазара, поздравяваха го весело — радваха му се, сякаш отдавна не бяха го виждали. То беше поради вчерашната случка с турците — любопитно беше на людете да го погледнат и се радваха, че бе се спасил от проклети турски ръце. На вратата на дюкяна го посрещна Андрея Бенков — той бе научил късно за вчерашната случка и едва сега виждаше приятеля си. И не се сдържа в голямата си радост, погали го свенливо по ръката, стискайки зъби от страх да не би да избухне в плач. Там наблизу бяха и двамата им калфи. Лазар посочи младия селянин:
— Ето Тръпко Велев, новия ви другар. Те поведоха младия човек към дъното на дюкяна имаше там да се пресява цяло купище ечемик, но не беше чужда на Тръпко Велев миризмата на хамбарите.
Животът в чаршията бе подел своя равномерен, делничен ход сред глуха врява; откъм чаршията на папукчиите се дочуваше бързият, гъст тропот на многобройните чукове, откъм ковачите, казанджиите, дърводелците се чуваха тежки удари, безспирно стържене, звън и трясък, а през всички тия по-близки и по-далечни шумове и скърцания се промъкваше пронизителното бръмчене и дрезгавият писък на лъка на драндарина чак от към горния край на чаршията. Вече доста късно — слънцето бе отскочило високо на хоризонта — през чаршията мина Джемал ефенди, каймакаминът, на път за конака Той вървеше с бавна походка по неравния калдъръм, из вил ръце назад, полите на разкопчания му сюртук се размахваха в колената му; вървеше той с наведена глава и сякаш нищо не виждаше по пътя си, но черните му кюрдски очи крадливо святкаха изпод дебелите, черни вежди — каймакаминът всичко оглеждаше и забелязваше. Малко по-късно по обратния път откъм конака се зададе Камбер онбаши, който стоеше винаги пред вратата на каймакамина в конака и беше негов постоянен куриер. Висок и цял разкривен, с дълги ръце и нозе, той влезе право в дюкяна на Лазар Глаушев: