— Дано да сполучиш, Хайредин ага. А каквото ти обещаваме ние, ще го изпълним.
Сарачът Реджеб излезе от джамията веднага след ходжата, щом привърши с молитвите си. Той мина през двора на джамията — край замлъкналия шадраван, край самия нар, който пак бе се раззеленил, и излезе на площада пред джамията, а подир него — сякаш и мислите му, и строгите думи на ходжата като разлютени оси:
— „Пазете, правоверни, истинската вяра!“… Пазя аз вярата си, нали за това съм дошъл в джамията. И рамазана пазя, и чисто живея, и добрини ще направя, според силите си… „Пазете, правоверни, дьовлета си и славата-на нашия падишах!…“ Не храни децата ни дьовлетът, ни падишахът, да е жив той хиляда години. Моят дьовлет е дюкянът ми и сарачкият ми нож. Нека пази славата си сам падишахът, друга работа няма той, нямат ни пашите му, ни садразаминът1 му… „Враг ца нашата вяра, на нашия дьовлет и на падишаха ни е гяуринът! Пазете се, правоверни, от гяурина, не му давайте да дига глава срещу вас, да излиза пред вас, сам аллах го е проклел да бъде рая на правоверния!“… Ех, ех… Що ми мътиш акъла, ходжа ефенди?… Един е аллах за всички живи твари — и за човека, и за хаивана, и за птиците по небето, та и за цветето в бахчата… Преди години… виж ти какво идва на акъла ми… и как ще го забравя!… Преди години Ицо Бабол ме изпъди от дюкяна, но сайбия на дюкяна ми беше Бахтияр ага и той го продаде, за да си направи там Бабол мааза. Изпъдиха ме те двамата, единият е гяурин, а другият е правоверен. Там изкарвах аз и до петнайсет гроша надница, добро място беше, а сега не мога да изкарам и до три гроша в тая дупка на самия край на чаршията. Не ме попитаха тогава къде ми беше по-добре, не ме попита ни гяуринът, ни моят правоверен брат… Такъв е светът, ходжа ефенди…
Поспря се Реджеб пред малкото си дюкянче, на две стъпала в земята, в една глуха уличка на края на чаршията. Преди да тръгне за джамията, той бе дръпнал само вратата на дюкянчето си, а единственият му кепенк бе останал отворен и висяха там няколко камшика, няколко ремъка и една вехта изпокърпена юзда; никой няма да ги вземе, рядко минаваше тук човек, само в пазарен ден ще се спре някой и друг селянин пред дюкянчето му да си купи ремен за пояса или да закърпи Реджеб нещо от такъмите на колата му. Нямаше и сега много работа в дюкянчето си Реджеб. Той се огледа, дигна очи през надвесените стрехи от двете страни на уличката — светлееше високо горе пролетното небе, рано беше още. Реджеб отмина дюкянчето си и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка, а и тук мислите му бръмчаха като оси край главата му, през главата му — зззз…
— Буйрюн, Реджеб ага — посрещна го Нестор Чашка с засмени очи и продължи на преспански: — Седни, на оня новия самар.
Седнал ниско върху някаква постилка на земята Нестор Чашка бе стиснал в ръката си хватка ръжена слама и натъпкваше един самар, а между зъбите си, почернели и изпочупени, стискаше голяма самарджииска игла, в която беше вдянат конопен канап. Край стената до него работеше по-младият му брат, по-нататък, до другата стена, работеше и най-големият му син — петнадесетгодишен момък. Работилницата, и тя ниско в земята беше пълна с нови и вехти самари, някои издънени или разперени за поправка, наслагани бяха в ъгъла дървени части, търкулнати бяха край стената няколко, снопа ръженица и цялата работилница миришеше на животинска пот, на обор. Реджеб седна, а тримата самардджии не прекъсваха работата си: три чифта работни ръце се движеха непрестанно, шумеше сухо ръженицата, изпукваше гладката ярешка кожа под върха на сгъната и закривена игла, тихо и предпазливо почуква теслата си по-младият от братята, да не се разпука тънката, изгладена дъска. Реджеб се огледа — работен народ: „… Такива са, ходжа ефенди, всичките Работят. А ние правоверните, ходжа ефенди, рахатЛ си гледаме и агалъка. Срамуваме се ние от работа. Срамуваме ни да работим, ходжа ефенди, колцина са от нас в чаршията — няколко дюкяна, — колцина излизат в полето, виж, кафенетата са пълни от сутрин до вечер, правоверните по цял ден търкат рогозките там. Сиромашията…“
— Кажи нещо, Реджеб ага. Що има, що нема… прекъсна мислите му Нестор Чашка.
— Що има ли… — започна Реджеб и му дойде езика да каже всичко на тия добри люде, да им каже каква вражда и злоба се надига срещу тях. Защо да смущава и плаши?… Но той пак започна оттам: — В джамията бех, майстор Чашка… Учи ни нас ходжа да да си пазим агалъка. А не ни учи да работиме. Нас, турците, безделието ще ни погуби, дембелъкът. Богати агалари ни развалят. Секи от нас иска да бъде ага, да хатува. Срамува се да работи. Вън се държи като ага, а вкъщи гладува с децата си. Живей от милост край некой бей или става заптия, или пъдар, или излиза да краде и убива.