— Ех, Реджеб ага, ваша си е царщината… — рече Нестор Чашка, докато вдяваше нов канап в иглата.
— Наша… Царщината е на хаджи Халил бей, Рюшди бей. На султана си е царщината, и на пашите му, какво наша… Ако не свия нозе там, в „канчето“ си, от глад ще пукна. Колко са бейовете и агите между нас, комшу, а сиромасите между нас патят повеке от вас, макар да сте вие рая. Вие сички работите, а нашите нема кой да ги научи да работят. Застанал ходжата да ни учи агалъка си да вардим, като песове насъсква…
Реджеб изеднаж млъкна — боеше се да не каже излишна приказка.
— Ядосал си се много ти, Реджеб ага — каза майстор Чашка и току добави: — Да пиеме по едно кафе, а? Иди, Науме… — обърна се той към сина си.
— Късно е за кафе, комшу…
— Не е късно — отвърна Нестор Чашка. Сетне отпусна ръце върху самара, който кърпеше, и каза: — Знайш ли, комшу… Често съм си мислил и с брата тук сме си приказвали… ето, ти си турчин, Реджеб ага, ние сме християни, а харно си живейме, колко години веке, откакто сме комшии, живейме си ние от харно по-харно. Е — надебели глас Нестор Чашка, стори му се, че турчинът искаше да възрази нещо. — Е, то се знай, и между вашите има опаки люде, и между нашите ги има… искам да кажа де: сичко от човека зависи, не е от това, дали е турчин или християнин.
— Тъй е, майстор Чашка, права дума рече ти, комшу…
Реджеб извади кесията си с тютюн, да си свие цигара, докато чакаше кафето, сетне подаде кесията на съседа си. Майстор Чашка потърка грапавите си ръце с весело светнали очи:
— Е, хайде, комшу, да запали ме по една…
— После, когато изпиха кафетата, Реджеб каза:
— Знайш ли, комшу — поолекна ми на душата, като се разговорих с тебе.
— Ами тъй, Реджеб ага… Човек с човека живей.
IV
И тая пролет Ицо Баболев замина за Беч. Замина и сега заедно с втория син на брата си — около шеснадесетгодишно момче. Георги, вторият син на Миро Баболев беше по-схватлив от по-големия си брат, Сандо, когото старите Баболевци преди това още прибраха в магазина си и го държаха наравно с другите си чираци. Пораснали бяха синовете на Миро Баболев и това не беше по волята на Ицо Баболев, но като нямаше свои деца, той трябваше да приеме за свои братовите синове. Най-напред прие в магазина по-големия — Сандо.
После дойде време да помисли и за втория Миров син. И не беше по волята му, но той пръв заговори за по-младия си племенник:
— Георги ми се вижда по-отворен. Ще го заведа него в Беч. Ще го оставя там да се учи в некое училище, а после и търговията да научи. Харно ще бъде да имаме ние там свой човек. — И добави той със скрита мъка: Старея веке аз…
Лек човек беше Миро Баболев и не можеше да прикрие голямата си радост, че синовете му влизаха в общата работа. Ицо се мръщеше на прекалените му умилквания но беше пресметлив човек и не се поддаваше на скритите си желания, не се залъгваше: рано или късно цялото Баболево богатство ще остане в ръцете на Мировите синове. Ех, няма що, най-сетне и те бяха Баболевци!
— Как ли ще живей там самичък Георги… со швабите! — въздъхна Миро, а не можеше да задържи радостната си усмивка.
— Празни приказки!… Малък ли е? За негово добро ще бъде.
— Ех, брате Ицо — разкърши вежди Миро, — моите деца, са и твои деца, прави каквото знайш с них.
Георги учеше вече втора година при Райко Вардарски. Наближаваше време за Ицо да тръгва на далечен път и каза да повикат учителя в магазина.
— Даскале — каза му той, — ти дай веке свидетелство на нашия Георги.
— Как ще му дам свидетелство! Годината още не е свършена. Не може комуто кога текне, в училището има ред. Когато свършат годината сичките деца, тогава ще свърши и той.
— Георги не е като сичките деца.
— Как да не е като сичките! Аз не правя никаква разлика — втренчи сърдито окото си Вардарски, — Георги е наравно с другите, макар да е чорбаджийски син. Да не говорим повече, господин Баболев.
Ицо се видя принуден да изкаже докрай намеренията си.
— Чакай, даскале… Аз него, Георгия, ще го водя в Беч.
Вардарски попипа връзката на сляпото си око:
— Води го в Беч, щом искаш… — Там аз, даскале, ще го дам пак да се учи в некое училище.
Погледна го Вардарски замислен и после кимна:
— Добре, щом е така. Добре е да имаме ние наши люде да се учат в Европа. Ще разтуря аз реда в училището, щом е така. Ще дам свидетелство на Георги. Добре се учи той… е, на още по-добро место отива. Но ти кажи и в общината. Да не рече некой, че има своеволия…
Ицо тръгна с племенника си навреме, както всяка година. Сега той лесно се оправяше във Виена — намерил бе чехи и хървати, които винаги му се притичаха на помощ в чуждия град, а бе издирил също и един българин от Банско. Племенника си той записа в някакво търговско училище и го настани на пансион в дома на един от чиновниците при фирмата, с която работеше най-много. Като дойде време да се върне Ицо в Преспа, момчето много плака, искаше и то да се върне в родния край. То не се решаваше да изкаже докрай тъгата си за Преспа, за майка си и с това се оплака: