Той погледна Вардарски с бърз поглед, очите му като да се преметнаха бързо и се скриха под клепките, каквито бяха и те смугли, широки, с дълги черни мигли. Арабинът седеше неподвижен, с ръце върху колената си; върху малко килимче пред него беше наредена стоката му: няколко редици различни по големина шишенца и бурканчета и които бяха прозрачни — виждаха се в тях разноцветни течности, прахове, бучки и някакви семена. Наоколо се разнасяше смесена миризма, която проникваше дълбоко в гърдите — силна, тежка, упойваща.
— Какво купувате… — и Вардарски сам се загледа в необикновената стока на арабина. Без да дочака отговор, той се обърна към търговеца на анадолски турски език: — Какво продаваш, добри човече?
Арабинът пак преметна очи и отговори също на турски, но меко, гърлено:
— Продавам балсами, лекарства, благоухания. Кажи, ефенди, какво ти е нужно.
Вардарски извъртя око към Руменова:
— Пита какво ще купим.
— Бих искала някой хубав парфюм, но не знам как да си избера.
— Той ще каже — кимна Вардарски към търговеца. — Или вземете, опитайте…
— Аз ще ви помогна — чу се неочаквано глас зад тях и те двамата се обърнаха да погледнат: застанал бе там Таки Брашнаров, едва-едва усмихнат, и тъй, през усмивката си, се взираше в младата жена. Той додаде, като притвори бавно очи и пак ги отвори — втренчени, жадни: — Аз познавам тия шишенца.
Виждаше се как Вардарски цял настръхна, но нищо не каза и насочи окото си към учителката, чакаше я тя да отговори. Намръщи се той още повече и едвам се задържаше на мястото си. Руменова се бе извърнала към Брашнаров и му се усмихваше, но Вардарски не можеше да види как присмехулно святкаха очите и. Тя каза:
— Благодарна съм ви, господин Брашнаров, но аз сама ще си избера нещо.
Брашнаров мина от другата й страна, наведе се и взе едно от шишенцата на арабина, изправи се, разклати го пред лицето си, разплиска се в него гъста, зеленикава течност.
— Това е — започна Брашнаров тихо и като че ли се напрягаше да си спомни, — това е балсам против Болки в костите. Но не е за вас, а е за стари люде, които почват да охкат, когато се разваля времето. Дали наистина лекува болките в костите, не знам, не съм го опитвал, но е направен от мравя отрова и не се пие, ами се маже на болното место.
Той се наведе пак и взе друго стъкло. Разгледа и него внимателно и пак започна — говореше тихо, бавно, като че ли сам на себе си. Руменова го слушаше с присмехулна усмивка, но после усмивката изчезна от устните и. А Траяна Костадиница бе зяпнала в него, разгледа го цял — едрото му тяло, хубавото му облекло, бялото му лице, очите му, леко смръщени срещу стъклото, в което се виждаше сега някакво жълтеникаво мазило, унесе се тя в гласа му — тих, дълбок, преливащ се меко от един в друг тон. Погледа го някое време и Вардарски, но той и не чуваше какво говори, чуваше само гласа му с едвам сдържано отвращение. После Вардарски отеднаж се обърна с книгите си под мишница и бързо се отдалечи. Не забелязаха, че си бе отишъл ни двете жени, ни Брашнаров, който продължаваше да гугука:
— Това тука е мас за коси. Не знам от какво животно е или птица, мирише много хубаво, косите от нея стават лъскави и меки; ако питаме тоя тука с чалмата, ще каже, че растат буйни и гъсти от тая мас.
Руменова смръщи вежди:
— Не бих сложила на главата си такава нечистотия… мас…
— Защо? — отвори големи очи Брашнаров. — Това е фина, добре изработена мас. Позволено е на жената даа прави сичко за своята хубост.
— Да, ще кажете вие: жената трябва да мисли само за своята хубост.
— Да, учителко. Само за своята хубост. Що друго е жената? Аз не мога и да гледам грозна жена. Сега учителката рече бързо:
— Благодарна съм ви, господин Брашнаров… но аз сама ще си избера каквото ми е нужно.
— Аа! — дигна бялата си едра ръка Брашнаров. — Още нищо не съм казал тъкмо за хубавите миризми тука. Ето… — Наведе се той пак и взе едно продълговато стъкло, но първо се обърна към арабина на турски:
— Може ли да опитаме малко?
— Заповядай, ефенди — погледна го за миг арабинът и пак скри очи в сянката на гъстите си мигли.
Брашнаров мълчаливо се изправи, в стъклото се поклащаше гъста тъмночервена течност, той извади стъклената запушалка и я поднесе към носа на младата жена. Тя прие с видима досада неговата натрапена услужливост и като се поприведе да помирише запушалката, видя отблизо и някак против волята си пръстите на ръката му, дълги и бели, с много чисти нокти. За един кратък миг през сърцето й мина като бърза тръпка едно смесено, противоречиво чувство на страх да не би да я докоснат тия пръсти, на инстинктивно съпротивление, но в него имаше и друго едно неясно чувство, от което цяла потръпна, и може би това беше внезапно пробудилото се желание да усети по лицето си допира на тия пръсти. В същия миг я полъхна силен мирис и тя като че ли го усети с кожата си; вдъхна жадно, тънките й ноздри сами се разшириха, вдъхна още еднаж и усети как сладостно се замая главата й. После това мигновено упоение се разсея, младата жена усети в гърдите си лекота и бодрост, сърцето й туптеше бързо, радостно, току-що освободило се от една сладостна премала. Тя дигна срещу Брашнаров весели, учудени очи, а той й се усмихваше съчувствено, дружески. Той като че ли я чакаше да се съвземе, да се наслади докрай и после рече: