15 ноември 1900
Заминавам за Лондон.
17 ноември 1900
Върнах се обратно в Дарбишър, уморен от пътуването с влакове. Но не съм уморен от живота.
Джулия ми направи предложение, съгласно което в бъдеще бихме могли да бъдем заедно. Всичко опира до едно просто решение от моя страна.
Казва, че ще се върне и ще заживее отново с мен като моя съпруга, но само ако подновя магическата си кариера. Иска да напусна Колдлоу Хаус и да се върна на Идмистън Вилас. Твърди, че тя и децата не желаят да се местят в отдалечена и за тях непозната част на Дарбишър. Представи ми нещата точка по точка и по съвсем прост начин, за да си дам сметка, че няма място за преговори.
В опит да ме убеди, че предложението й освен това е за мое добро, прибави четири основни довода.
Първо, каза, че сцената е толкова в нейната, колкото и в моята кръв, и макар сега да вижда в децата изначалното си задължение, би желала да участва активно в бъдещите ми сценични начинания. От това допускам, че няма да ми бъде позволено да пътувам по работа в чужбина без нея, за да не възникне нов риск някоя друга Оливия Свенсън да застане между нас.
В началото на тази година, е следващият й довод, бях на върха на кариерата си, но по подразбиране противният Бордън ще заграби лаврите ми. Очевидно продължава да изпълнява неговата версия на илюзията с пренасянето.
След това Джулия ми напомни, че единственият надежден начин за печелене на пари, който ми е известен, е изпълнението на илюзии и че имам задължението да издържам нея и да управлявам фамилното имение, което никога не е виждала и за което не беше чувала само допреди седмица.
Накрая посочи, че ако продължа да работя в Лондон, няма да изгубя наследството си и къщата и всичко с нея все така ще ме очаква, когато дойде време да се оттегля. Спешните въпроси като ремонтите могат също толкова лесно да бъдат решавани както от къщата, така и от Лондон.
Така че се завърнах в Дарбишър привидно за да се погрижа за нещата тук, но в действителност се нуждая от малко време насаме за размисъл.
Не мога да загърбя отговорностите си в Колдлоу Хаус. Съществуват отдадените под аренда ферми, прислугата, задълженията, които семейството ми по традиция има към селския съвет, църквата, енориашите и така нататък. Откривам колко сериозно приемам тези въпроси и допускам, че неподозирано за мен, винаги са били в кръвта ми.
На практика обаче каква полза би имало от мен, ако, както изглежда ще стане, фалирам?
19 ноември 1900
Онова, което искам най-много от всичко, е пак да бъда с Джулия и семейството си, но за да се случи, трябва да приема нейните условия. Преместването обратно в Лондон няма да е трудно, но изпитвам ужасна съпротива срещу идеята да се завърна на сцената.
Отсъствам от нея само от няколко седмици, но досега не осъзнавах какъв товар съм носил на плещите си. Помня деня в Колорадо Спрингс, когато със закъснение до мен достигнаха новините за кончината на Хенри. Не се замислих за унизителната, но уместна смърт на Хенри в Париж. Чувствах единствено облекчение, откровено, ободряващо облекчение.
Най-сетне щях да бъда свободен от умствения стрес и напрежението, свързани с изпълнението на илюзии. Щеше да дойде краят, за което изпитвах благодарност, на всекидневните часове, прекарани в упражнения. Нямаше вече да ми се налага да отсядам в ужасни провинциални хотели или временни квартири в къщи край морето. Нямаше да има повече уморителни пътувания с влак. Щях да се освободя от непрестанната нужда да обръщам внимание на практически проблеми: да се грижа реквизитът и костюмите да пристигат по едно и също време на едно и също място с мен, да правя огледи зад кулисите на театрите и да съгласувам с изискванията на изпълненията си, да наемам и плащам на персонал и хиляди други дребни задължения. Всичко това внезапно се бе изпарило от живота ми.
Освен това се замислих и за Бордън. Ето го и моят непреодолим противник, прокрадващ се из света на магията, готов да поднови кампанията си от груби шеги срещу мен.
Ако изоставя този начин на живот, нищо от това не би ми липсвало. Досега не си давах сметка доколко е нараснало негодуванието в мен.