Когато дървеният портал се отвори пред нас, Хътън обяви силната си тревога. Напълно го разбирах.
Казах:
— Не очаквам от теб да продължиш докрай. Ако желаеш, можеш да ме почакаш. Или се върни в къщата, а аз ще довърша сам.
— Не, милорд — отвърна той по привичния си съвестен начин. — Дадох съгласието си. Ако ми позволите да бъда напълно честен, не бих влязъл там сам, нито пък, смея да твърдя, същото бихте сторили и вие. Но като се изключи въображението ни, няма от какво да се боим.
Оставихме количката при входа и навлязохме предпазливо. Държахме фенерите издигнати на височината на раменете си. Лъчите им не разкриваха много пред нас, но големите ни сенки падаха върху страничните стени. Спомените ми от гробницата бяха смътни, защото съм влизал в нея само веднъж, когато все още бях момче. Краткият пасаж от грубо одялани каменни стъпала водеше надолу в сърцето на хълма, а в дъното, където ни очакваше втора врата, подземието леко се разширяваше.
Вътрешната врата беше отключена, но бе тежка и се отвори трудно. След като успяхме да я накараме да се помръдне със скърцане, тръгнахме през бездънния мрак отвъд. По-скоро долавяхме, отколкото виждахме простиращото се пред нас подземие. Фенерите ни пронизваха тъмнината едва-едва.
Във въздуха висеше парлив мирис, така остър, че оставяше вкус в устата. Снижих фенера и нагласих фитила с надеждата да изтръгна малко допълнителна светлина от него. Нахлуването ни в това място бе надигнало милиони прашинки, които сега се въртяха във въздуха.
До мен Хътън проговори, а гласът му прозвуча приглушено от задушаващата акустика на подземната зала.
— Сър, да донеса ли останките от престижа?
Едва различавах чертите му в сиянието на фенера.
— Да, така мисля. Имаш ли нужда от помощта ми?
— Ако нямате нищо против, изчакайте долу на стълбището, сър.
Той се изкачи бързо по стъпалата, от което си дадох сметка, че и на него му се искаше да приключим възможно най-бързо. Докато светлината от фенера му се отдалечаваше, се почувствах още по-самотен, изложен на детски страхове от мрака и от мъртвите.
На това място почиваха повечето ми предци, положени ритуално в ниши и на открити плочи, превърнати в кости или фрагменти от кости, положени в ковчези или под плащеници, обгърнати в прах и ронещи се одежди. Когато раздвижих наляво и надясно фенера, успях да различа формите на най-близките каменни плочи. Някъде навътре в гробницата, отвъд обсега на лампата, чух да притичва голям гризач.
Тръгнах надясно, като протягах ръка и опипвах — докоснах една каменна плоча приблизително на височината на кръста ми и прокарах ръка над нея. Усетих малки, остри, хлабаво закрепени предмети. Вонята незабавно се усили, нахлу в носа ми и внезапно ме задави. Отстъпих назад, хвърляйки бърз поглед през ужасните фрагменти на този стар живот, докато светлината от фенера ми се клатушкаше наоколо.
Вдигнах лампата нависоко, насилвайки се да огледам какво има там. Знаех, че реалността едва ли можеше да е по-неприятна от онази във въображението ми. Чувствах, че тези отдавна мъртви мои предци са се пробудили от идването ни и се обръщаха по местата си, надигайки зловеща глава или кокалеста ръка, грачейки собствените си неясни страхове, предизвикани от присъствието ми.
На един от тези скалисти рафтове лежеше ковчегът на собствения ми баща.
Разкъсвах се от страхове. Искаше ми се да последвам Хътън нагоре към чистия въздух и все пак знаех, че се налага да се потопя още по-навътре в гробницата. Не можех да помръдна от приковалия ме ужас. Аз съм рационален човек, който винаги търси обяснението и приветства научната методология, но за онези няколко секунди, през които Хътън ме изостави, ме измъчваше внезапно залялата ме липса на логика.
И тогава най-сетне отново го чух да слиза по стълбите, повлякъл след себе си първия от големите чували, съдържащи останките от престижа. С радост се обърнах, за да му помогна, макар да не се затрудняваше да се справи с тежестта им. Наложи се да пусна фенера, докато вмъквахме чувала през вратата, и понеже Хътън бе оставил фенера си горе при ръчната количка, двамата работехме в почти пълен мрак.
Казах му:
— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си тук да ми помагаш, Хътън.
— Напълно ви разбирам, милорд. Самият аз никога не бих се заел сам с това, без да има някой до мен.
— Да приключваме по-бързо тогава.
Този път се върнахме заедно до ръчната количка и довлякохме втория голям чувал.
Първоначалният ми план беше да изследваме подробно гробницата и да открием най-подходящото място, където да складираме останките от престижа, но след като се бях озовал там, вече нямах желание за нищо подобно. Тъй като фенерът ни едва успяваше да пробие тъмнината, вече знаех, че щеше да ни се наложи да оглеждаме едва ли не на една ръка разстояние. Побиваха ме тръпки от мисълта, че трябва да проучим всяка каменна плоча и ниша, които и така си представях повече от ясно. Намираха се навсякъде около мен и в подземието, простиращо се отвъд всичко. Там беше пълно със смърт, пълно с мъртъвци, миришеше на окончателност — живот, подарен на плъховете.