Как излизаха или влизаха в театрите, без да ги забележат? Портиерите изпълняват ревностно длъжността си, а в някои театри се славят с такава педантичност в желанието си да проверяват самоличността и намеренията на всеки, че дори известни актьори треперят при мисълта да закъснеят или да направят опит да пуснат незабелязано любимия си зад кулисите. Винаги има и странични пътища за влизане в сградите, обикновено през прозорците или направо през парадния вход, но това още веднъж изисква постоянната нужда от съблюдаване на тайната, щателна подготовка и готовност да бъдат понесени значителни физически несгоди.
— Виждам, че ви дадох повод за сериозен размисъл — каза Кьониг, като прекъсна мислите ми.
Държеше празната си чаша за уиски така, сякаш се канеше да поиска още едно, но тъй като се нуждаех от време да обмисля внимателно всичко, му я отнех донякъде безцеремонно.
— Този път сигурен ли сте във фактите? — попитах аз.
— Сигурен до мозъка на костите си, сър. Във всяка една своя дума.
— Миналия път ми предоставихте една-две насоки, за да проверя сам твърденията ви. Предлагате ли нещо подобно и сега?
— Не… предлагам ви единствено думата си. Видях лично двамата и що се касае до мен, не е необходимо друго доказателство.
— Може би не и на вас. — Изправих се, за да покажа, че разговорът е приключил.
Кьониг си взе шапката и палтото и тръгна към вратата, която задържах отворена пред него.
Казах му възможно най-небрежно:
— Не показахте никакво любопитство към начина, по който изпълнявам моята илюзия.
— Предполагам, че е магия, сър.
— Следователно не подозирате, че и аз имам еднояйчен близнак?
— Известно ми е, че нямате.
— Значи сте ме разследвали — казах. — Ами Бордън? Пита ли се той как постигам ефекта?
Мистър Кьониг ми намигна изразително.
— Сигурен съм, че мистър Бордън и брат му не биха искали да знаете, че са настръхнали от любопитство, сър. — Той протегна ръка и аз я разтърсих. — Още веднъж, приемете поздравленията ми. Ако ми позволите да отбележа, ужасно се зарадвах да ви заваря в такова добро здраве.
Преди да успея да отговоря на последното, вече си беше тръгнал, но мисля, че зная какво имаше предвид.
В Лондон
7 септември 1902
Краткият ми сезон в „Дейли“ завърши, мога да прекъсна работата в Лондон за известно време и да прекарам дългоочаквания от мен месец с Джулия и децата в Дарбишър. Утре заминавам на север. Уилсън тръгна преди мен, за да се заеме с обичайните задачи около останките от престижа.
Тази сутрин заключих сигурно апарата на Тесла в работилницата, платих на помощниците си за следващите няколко седмици, уредих всички сметки, които не търпяха отлагане, и разговарях надълго и широко с Ънуин за предстоящите ми ангажименти през есента и зимата. Вече ми се струва, че ще бъда зает от средата на октомври чак до март или април следващата година. Очакваните приходи от тези представления, дори и след като се приспаднат всички непредвидени разноски, ще ме направят по-богат в сравнение и с най-невъздържаните ми младежки мечти. До края на следващата година по всяка вероятност ще съм стигнал до момента, от който никога повече няма да ми се налага да работя.
Което пък ме води и до разяснението на последната забележка на Кьониг. След като я описах по-рано, чувствам, че трябва да я разясня.
Преди няколко месеца, докато се впусках в началните етапи по усъвършенстването на В МИГ, ми хрумна интересна нова добавка към илюзията. Провокира я онова усещане в началото, че по някакъв начин оцелявах отвъд смъртта. Посредством добре пресметната употреба на осветление и грим, в края на всяко изпълнение, след като прекосявах етера, започнах да си придавам по-уморен вид. Изглеждах изтощен от суровите условия на начинанието. Мъж, който флиртува със смъртта, и безпогрешните признаци за това най-сетне започват да си проличават.
Този ефект вече е рутинна част от представлението ми. По време на шоуто се движа предпазливо, сякаш щадя крайниците си от усилието, обръщам се леко сковано в кръста и гърба, ходя с отпуснати рамене. Придавам си вид, че се справям със ситуацията и като че не ме е грижа. След като изпълня В МИГ и щом веднъж видят, че съм се появил като по чудо и без драскотина, позволявам на светлината да свърши противното си задължение. Докато финалната завеса се спуска, в очите на повечето зрители изглеждам като човек, чието място вече не е на този свят.