Подобна ситуация е заредена с изначална нестабилност.
И двете обяснения са толкова невероятни, че съм принуден да повярвам на третото: братята Бордън преднамерено не са казали истината на съпругата и са направили опит да я измамят, но самата тя е направила измамата незначителна. С други думи е установила какво се случва (и как иначе?), но поради свои собствени причини е решила да замълчи.
Въпреки факта, че и тази теория съдържа своите собствени мистерии, я намирам за най-правдоподобна, но дори и така да е, много трудно е да се повярва в цялата тази работа.
Бих стигнал и стигам далеч, за да опазя тайните си, но няма да позволя на потайността да ме обсеби напълно. Възможно ли е Бордън и неговият предполагаем брат да са дотам обсебени, колкото твърди Кьониг?
Все още не мога да реша окончателно.
В крайна сметка няма значение, защото една илюзия си остава илюзия и всеки, който е виждал такава, знае, че пред очите му се разиграва измама. Джулия пострада ужасно заради тази вражда и пак заради нея по една дяволски щастлива случайност не се разделих с живота си. Вярвам, че Бордън е човек, който би превърнал тайните си във фетиш и за мое нещастие се оказах на пътя му.
Но така също и за мой късмет, като директно последствие от враждата, попаднах на илюзия, от която ще спечеля цяло състояние.
Някъде между Уейкфийлд Лийдс
27 ноември 1902
След продължителната и приятна почивка в Дарбишър с Джулия и децата съм отново на турне. Утре е премиерата в „Кинг Уилям Тиътър“ в Лийдс, където до края на следващата седмица ще играя два пъти на ден.
След това се отправям за Довър, където съм на първо място на афиша на „Овърклиф Тиътър“. След това за Портсмут за седмицата преди Коледа.
Аз съм един уморен, но щастлив човек.
Понякога хората забелязват външността ми и коментират добронамерено дали не се чувствам уморен. Придавам си храбър вид при този въпрос.
1 януари 1903
И така, достигнах годината, в която Рупърт Анджиър ще изостави своя живот. Все още не съм определил твърдата дата на кончината ми, но няма да бъде преди завършека на американското ми турне.
След три седмици заминаваме от Ливърпул за Ню Йорк и ще отсъстваме до април. Проблемът с освобождаването от останките от престижа е само отчасти разрешен, но ме разведрява фактът, че ще изпълнявам В МИГ средно само веднъж седмично. Ако е необходимо, ще постъпвам както преди, но Уилсън твърди, че е намерил решение. Във всеки случай шоуто ще продължи.
Джулия и децата ще бъдат с мен по време на онова, което по-късно ще стане известно като моя прощален гастрол.
20 април 1903
Наредих на Ънуин да продължи да приема ангажименти до края на годината и за началните месеци на 1904 година. Само че до края на септември ще съм мъртъв. Вероятно ще се случи в събота, 19 септември.
В Лоустофт
15 май 1903
След замайващия апогей на представянето ми в Ню Йорк, Вашингтон, Балтимор, Ричмънд, Сейнт Луис, Чикаго, Денвър, Сан Франциско, Лос Анджелис… съм в Лоустофт, Съфък. В САЩ може и да натрупах състояние, но на места като „Павилиън Тиътър“ в Лоустофт си изкарвах прехраната.
Утре откривам за цяла седмица.
20 май 1903
Тази вечер отложих и двете си представления, утрешните са в опасност и докато записвам тези думи, с безпокойство очаквам идването на Джулия.
Аз съм глупак, проклет, невъзможен глупак!
Миналата вечер — по средата на второто представление. Едва успявам да се заставя да го напиша.
Така че се налага да се овладея.
Наскоро добавих към репертоара си нов трик с карти за игра. При него представител на публиката се качва на сцената. Тегли карта и пише името си на лицевата й страна. Откъсвам ъгълчето на картата и го давам на съхранение при доброволеца. Останалата част от картата поставям в плик, който запалвам. Когато пламъците угаснат, предизвиквам появата на голям портокал. Разрязвам го на две и всички откриват, че съдържа подписаната карта, а откъснатото ъгълче все така, разбира се, съвпада.
Снощи доброволецът беше, както смятах, местен мъж: висок и плещест, с червендалесто лице, а когато заговори, чух съфъкско произношение. Бях го забелязал по-рано по време на представлението, седнал в центъра на първия ред, и щом зърнах това добродушно, безхитростно лице, го набелязах като евентуален доброволец. Веднага щом призовах за желаещи да се качат на сцената, той наистина изяви желание — нещо, което трябваше да ме предупреди, че се задават неприятности. Докато изпълнявах номера обаче, си оставаше съвършеният доброволец и дори на няколко пъти изтръгна смях от публиката с непретенциозното си чувство за хумор и очевидни наблюдения. („Вземете си карта“, казах аз. „Какво? Искате да си я взема за вкъщи ли, сър?“, каза мъжът с широко отворени очи и очевидно нетърпелив да ми угоди.)