Как не можах да позная в него Бордън?! Дори ми го намекна, защото името, което написа на картата, беше Ал Редбоун, доста близка анаграма, но аз залисано я взех за истинското му име.
С приключването на номера с картите разтърсих ръката му, благодарих му по име и се присъединих към аплодисментите на публиката, докато Хестер, настоящата ми асистентка, го отвеждаше към рампата за редовете.
Не забелязах, че малко по-късно мястото му си остана празно, докато аз приближавах началото на В МИГ.
Обзет от треската, предхождаща изпълнението, отбелязах несъзнателно отсъствието му. Знаех, че има нещо нередно, но увлечен от представлението, не можех да кажа какво точно.
Докато електрическият ток започваше да протича през апарата на Тесла, дългите пипала на разрядите от високо напрежение се увиваха около мен и очакването на публиката достигна връхната си точка, най-сетне наистина забелязах, че го няма. Значимостта на този факт ме порази незабавно като мълния.
В този момент вече беше прекалено късно; апаратът бе задействан, а аз — решен да доведа номера до закономерния му край.
В този момент от изпълнението нищо не може да бъде променено. Дори избраната от мен точка на пристигане. Настройката на координатите е твърде деликатна и отнема време, така че се прави преди представлението. Предната вечер бях настроил апарата и за двете вчерашни представления, така че да се озова в най-високата ложа вляво от сцената, която според уговорката с управата трябваше да остане празна и в двата случая. Ложата се намираше на приблизително същата височина като първия балкон и се виждаше от почти цялата зала.
Бях изчислил така нещата, че да се материализирам на самия парапет на ложата, уловен от лъча на прожектора с лице към редовете под мен, очевидно борейки се да запазя равновесие, размахал ръце, с извито от напрежение тяло и така нататък. По време на първото представление всичко протече точно според плана и магическата ми трансформация предизвика писъци, предупредителни викове и разтревожени гласове сред публиката, последвани от гръмовни аплодисменти, след като се спуснах на сцената с хвърленото ми от Хестер въже.
За да пристигна на парапета на ложата с лице към публиката долу, трябваше да застана в апарата на Тесла с гръб към ложата. Публиката няма как да го знае, разбира се, но позата на тялото ми преди излъчването се пресъздава съвсем точно в мига на пристигането. Следователно от мястото си в апарата нямаше начин да видя къде ще пристигна.
След като знаех, че Бордън е някъде наблизо, ме връхлетя ужасяващото чувство, че отново ще ме саботира! Ами ако се спотайваше във вътрешността на ложата и ме блъснеше, когато пристигнех на ръба? Усещах как електрическото напрежение се натрупва неизбежно около мен. Не успях да се въздържа и погледнах обезпокоено към ложата. Едва я различавах през смъртоносните синьо-бели електрически искри. Всичко изглеждаше наред. Нищо нямаше да попречи на пристигането ми и макар да не виждах столовете в самата ложа, изглеждаше празна.
Намеренията на Бордън бяха далеч по-зловещи и секунда по-късно открих какви. В самия момент, когато се обърнах, за да хвърля поглед към ложата, се случиха две неща едновременно.
Първо, излъчването на тялото ми започна.
Второ, електрическото захранване на апарата беше прекъснато и той моментално спря да работи. Сините огньове изчезнаха, а електрическото поле се разпадна.
Останах на сцената, в дървената клетка на апарата, пред очите на публиката. Взирах се през рамо към ложата.
Излъчването беше прекъснато! Но беше започнало, преди захранването да спре и сега виждах собствения си образ на парапета.
Там стоеше моят призрак, моят doppelganger, замръзнал така, както бях стоял в частта от секундата, когато се обърнах, за да погледна, наполовина извит, наполовина приклекнал, гледащ настрани и нагоре.
Беше прозрачно, нематериално мое копие, частичен престиж.
Докато гледах към него, този мой образ се изправи стреснато, размаха ръце и рухна назад, изчезвайки от погледа ми в ложата!
Ужасен от видяното, пристъпих извън намотките на клетката на Тесла. Точно навреме, прожекторът се включи и обля в светлина цялата ложа, за да улови възнамеряваната от мен материализация. Хората от публиката погледнаха към ложата, наполовина очаквайки изпълнението на номера. Започнаха да ръкопляскат, също толкова бързо надигналият се шум замлъкна. Нямаше нищо за гледане.