2 юли 1904
Дадох съгласието си за договор за публикация с господата Гудуин & Андрюсън от Олд Бейли, централен източен Лондон.
Ще публикуват книгата на Бордън преди края на тази година в първоначален тираж от седемдесет и пет екземпляра на цена три гвинеи всеки. Обещаха изобилни илюстрации и наситена рекламна кампания с лични писма до редовната им клиентела. Съгласих се да доплатя сто лири към разходите по отпечатването. А сега, след като мистър Гудуин прочете ръкописа, дори ми предложиха няколко нови идеи за представянето.
4 юли 1904
През последните четири седмици подобрението ми престана да се чувства и предишната болест се завърна с нова сила. Първо се появиха старите зачервени подутини, а ден-два по-късно раничките в устата и по гърлото. Преди три седмици ослепях с едното око; другото го последва след два дни. През последната седмица не успявам да задържам твърда храна, но Джулия ми носи бульон по три пъти на ден, който ме поддържа жив. Изпитвам такива болки, че не мога да надигна глава от възглавницата. Докторът идва два пъти дневно, но твърди, че съм прекалено слаб, за да ме откарат до болницата. Симптомите ми са така тревожни, че не мога да ги опиша в подробности, но според разясненията на доктора поради някаква причина естествените ми съпротивителни сили срещу инфекциите са били нарушени. Доверил е на Джулия (от която научих впоследствие), че ако гръдният ми кош отново се инфектира, няма да мога да се боря повече.
5 юли 1904
Прекарах една некомфортна нощ и призори вярвах, че това ще бъде последният ми ден на тази земя. Но ето че пак наближава полунощ и продължавам да се държа.
По-рано тази вечер започнах да кашлям и докторът незабавно дойде да ме прегледа. Предложи да ме изкъпят с влажни кърпи, от което ми стана малко по-добре. Не мога да помръдна никоя част от тялото си.
В три без петнайсет тази сутрин животът ми приключи от внезапен разрив на сърцето, последван от кашлица и в резултат — вътрешен кръвоизлив.
Смъртта ми бе продължителна, болезнена, кървава и дълбоко разтърсваща за Джулия и децата, както и за мен самия. Всички останахме в шок от това злощастие и събитието ни накара да потънем в скръб.
Смъртта обсеби целия ми живот!
Някога, по напълно безобиден начин, се престорих на мъртъв, за да може Джулия да избегне скандала и да заживее като вдовица. По-късно всеки път, когато използвах апарата на Тесла, прибавях по малко от усещането за смъртта към живота си, понякога по няколко пъти седмично. Когато положиха Рупърт Анджиър в гроба, за да се състои фалшивата му смърт, бях жив свидетел на ставащото.
Изигравал съм смъртта многократно. Постепенно тя стана нещо нереално. Изглежда ми в реда на нещата по силата на някакъв парадокс явно винаги да оцелявам.
Сега видях как умирам на собственото си смъртно ложе от ракови разсейки, а след това, след тази противна и болезнена смърт, съм тук, за да я отбележа в дневника си. Сряда, 6 юли 1904 година: денят, в който умрях.
Никому не бива да позволяват да вижда нещастието, на което бях принуден да стана свидетел.
По-късно
Заех една техника от Бордън, за да мога да бъда аз и едновременно да бъда себе си.
Аз, който пиша тези думи, не съм същият аз, който умря.
През онази вечер в Лоустофт, когато Бордън предизвика повредата в апарата на Тесла, се превърнахме в двама души. Два живота, двама Рупърт Анджиър. Поехме по различните си пътища. Събрахме се отново, откакто в края на март се върнах в Колдлоу Хаус, точно когато започна временното ми подобрение от карциномите.
Докато все още бях жив, поддържах илюзията, че съм един човек. Единият умираше в леглото си, а другият записваше грижите, които го терзаеха. От 26 март насам всички записи в този дневник са направени от мен.
Всеки от нас е престижът, остатъкът от илюзията на другия.
Моят мъртъв престиж лежи мъртъв на долния етаж в отворения си ковчег и след два дни ще бъде положен в семейната гробница. Аз, неговият жив престиж, продължавам напред.
Аз, многоуважаемият Рупърт Анджиър, 14-ят граф Колдърдейл, съпруг на Джулия, баща на Едуард, Лидия и Флорънс, Господарят на Колдлоу Хаус в окръг Дарбишър, Англия.
Ще разкажа историята си утре. Събитията от изминалия ден ме оставиха, подобно на всички други в домакинството, прекалено обезсърчен за каквото и да е друго освен тъга.
7 юли 1904
Днес започва остатъкът от живота ми. Що за надежди може да храни някой като мен? Ето я моята история.