През юли, два месеца след Лоустофт, докато все още опитвах да се справя с последиците от катастрофата, моят престиж, изглежда, взе сам решението да оповести смъртта на Рупърт Анджиър. Точно същото бих сторил, ако бях на негово място. В момента, в който си го помислих, осъзнах, че той бях аз. За пръв път бяхме стигнали до едно и също решение, но независимо един от друг. Започвах да осъзнавам, че макар да съществувахме разделени, си оставахме една и съща личност.
Скоро след това моят престиж се завърна в Колдлоу Хаус, за да се заеме с наследството си. За пореден път знаех, че бих постъпил точно като него.
Реших за известно време да остана в Лондон. Имах зловещо задължение и исках да приключа с него в пълна тайна, без да рискувам действията ми да бъдат приписани на името на Колдърдейл.
Накратко — реших, че проблемът с Бордън най-сетне трябваше да бъде разрешен. Планирах да го убия, или по-точно — да убия един от двама им.
Тайният двоен живот на Бордън превръщаше убийството в практично отмъщение. Беше подправил официалните сведения, разкриващи съществуването на близнаците, и бе живял живот, в който едната му половина оставаше скрита. След като само единият Бордън живееше в рамките на закона, какво ме спираше да убия другия? Най-сетне щях да сложа край на тази измама, като от моя гледна точка стореното щеше да бъде едновременно удовлетворително и ефикасно. Освен това си давах сметката, че в призрачното си състояние, както и при положение, че човек с моята самоличност беше погребан и оплакан публично, аз, Рупърт Анджиър, нямаше как да бъда заловен или дори заподозрян в престъпление.
Така че дадох ход на своите планове в Лондон. Възползвах се от невидимостта си, за да следя Бордън, докато той продължаваше да си живее и работи спокойно. Наблюдавах го в семейната им къща, как подготвя и репетира изпълнения в работилницата си, докато представяше илюзиите си, стоях невидим сред театралните кулиси, проследих го до тайното убежище в северен Лондон, което споделяше с Оливия Свенсън… а веднъж дори зърнах Бордън с неговия брат близнак, за миг, срещащи се потайно на смрачената улица, предаващи си забързано информация, спешна работа, която трябваше да бъде свършена лично и незабавно.
Чак когато го видях с Оливия, реших, най-сетне, че трябва да умре. Към болката от възмущението се прибавяха достатъчно чувства в наследство от старото предателство.
Решението да извършиш предумишлено убийство е най-трудната част от ужасното дело — твърдя го със сигурност. Макар и провокиран често, вярвам, че съм внимателен и сдържан човек. Въпреки че никога не изпитвам желанието да наранявам когото и да било, през целия си съзнателен живот съм изпадал в ситуации, при които съм се заклевал, че ще „убия“ или „натрия носа“ на Бордън. Тези клетви, промърморени насаме, а често и съвсем мълчаливо, са обичайните безсилни бълнувания на онеправданата жертва — позиция, в която Бордън нерядко ме е поставял.
В онези дни никога не мислех сериозно да го убивам, но атаката в Лоустофт промени всичко. Бях запратен в света на призраците, а другият ми аз линееше. По един напълно реален начин през онази вечер Бордън бе убил и двама ни и горях за отмъщение.
Мисълта за убийството ми вдъхваше такова удовлетворение и вълнение, че се промени самата ми личност. Аз, човекът отвъд смъртта, живеех, за да убивам.
Щом веднъж взех решението, изпълнението на престъплението не можеше да чака. В смъртта на един от близнаците Бордън виждах ключа към собствената си свобода.
Но до онзи момент нямах опит в насилието и преди да правя каквото и да било, трябваше да реша как да подходя най-добре. Търсех някакъв незабавен и личен modus operandi, при който Бордън, докато умира безпомощен, да осъзнае кой и защо го убива. Чрез простия метод на елиминацията реших да го намушкам. За пореден път представата за това ужасно дело надигна в мен опияняващо очакване.
Оправдавах намушкването по следния начин: отровата действаше прекалено бавно, прилагането й беше опасно и безлично, застрелването беше шумно и пак му липсваше личният контакт. Повече или по-малко си оставах неспособен на действия, разчитащи на силата, така че всичко, свързано с тях, като удар по главата или удушаване, не беше във физическите ми възможности. След известно експериментиране открих, че ако държа нож с дълго острие и с двете ръце, здраво, но не стегнато, мога да замахна с достатъчна сила, за да пронижа плътта на човек.