Два дни след като приключих подготовката, проследих Бордън до „Куинс Тиътър“ в Балъм, където името му беше на първо място в афиша. Беше сряда, когато има матине и вечерно представление. Знаех, че по свой обичай Бордън се оттегля в гримьорната си между представленията, за да подремне на кушетката.
Изгледах представлението му от смрачените кулиси, а след това го последвах по тъмните коридори и стълби до гримьорната. Когато се озова вътре и остана сам и общата врява зад сцената се поуспокои, отидох до мястото, където бях скрил оръжието си. Върнах се предпазливо в коридора пред стаята на Бордън, като се придвижвах от един тъмен ъгъл на друг само когато бях сигурен, че наоколо нямаше никого.
Носех сценичния си костюм от Лоустофт, обичайното ми облекло, когато исках да се придвижвам незабелязано, но ножът бе обикновен. Ако някой ме забележеше, щеше да му се стори, че ножът се носи във въздуха съвсем сам.
Пред стаята на Бордън застанах тихо в една сенчеста ниша срещу вратата, успокоих дишането си и се помъчих да овладея лудешките удари на сърцето си. Преброих бавно до двеста.
След като още веднъж се уверих, че наоколо няма никой, отидох до вратата и се подпрях на нея, като притиснах внимателно, но силно лицето си към дървото. След няколко секунди предната част на главата ми премина през нея и огледах стаята. Беше запалена само една лампа, хвърляща сумрачно сияние в малката, неподредена стая. Бордън лежеше на кушетката със затворени очи, а ръцете му бяха сключени на гърдите.
Стиснах здраво ножа, отворих вратата и влязох вътре. Бордън се размърда и погледна към мен. Затворих вратата и я залостих отвътре.
— Кой е там? — попита Бордън, като присви очи.
Не бях дошъл, за да си говоря с него. Направих две крачки през тясната пътека, която ни делеше, скочих на кушетката и пропълзях върху му. Седнах на стомаха му и издигнах ножа над него.
Бордън забеляза ножа и се съсредоточи върху мен. В сумрака се забелязвах едва-едва. Виждах очертанията на ръцете си, докато седях над него — острието трепереше над гърдите му. Вероятно съм бил ужасяваща гледка. От два месеца не се бях бръснал или подстригвал, а лицето ми бе изпито. Бях подкосен от страх и отчаян. Седях на корема му. Държах нож и се подготвях да го пронижа смъртоносно.
— Какво си ти? — възкликна Бордън. Държеше призрачните ми китки и се опитваше да ме отблъсне, но за мен не представляваше трудност да се освободя от него. — Кой…
— Приготви се да умреш, Бордън! — извиках, като знаех, че ще чуе единствено дрезгавия и ужасяващ шепот, който можех да издавам.
— Анджиър? Моля те! Не знаех какво правя! Не исках да ти навредя!
— Ти ли го направи? Или другият?
— Какво искаш да кажеш?
— Ти ли беше, или твоят брат близнак?
— Нямам брат!
— Ще умреш! Кажи ми истината! Това е последната ти възможност!
— Сам съм!
— Твърде късно! — извиках и приближих ръцете си по начина, по който знаех, че ще мога да нанеса най-силен удар с ножа. Ако започнех да го намушквам безредно, щях да изпусна оръжието, така че притиснах върха на ножа към гърдите над сърцето му и приложих постепенния натиск, който щеше да прокара острието право през целта. Почувствах как платът на ризата му се разкъсва, а върхът на ножа потъва в плътта под нея.
Сетне съзрях изражението на лицето на Бордън. Беше замръзнал от страх пред мен. Ръцете му бяха някъде над главата ми и се мъчеха да ме отблъснат. Челюстта му бе увиснала, езикът му се подаваше напред, а от двете страни по бузите му от ъгълчетата на устата се стичаше слюнка. Гръдният му кош се разтърсваше конвулсивно от трескави вдишвания.
От устата му не излизаха думи, но правеше опити да проговори. Чувах съскането и пищенето на човек, който се давеше в собствения си ужас.
Осъзнах, че вече не е в разцвета на силите си. Косата му беше посивяла. Кожата около очите му бе прорязана от бръчки и умора. По врата му се бяха образували гънки. Лежеше под мен и се бореше за живота си с невеществен демон, седнал върху гърдите му с нож и готов да го убие.
Мисълта ме отврати. Не можех да доведа убийството докрай. Не можех да убия по този начин.
От мен се изляха всичкият страх, гняв и напрежение.
Захвърлих настрани ножа и се отдръпнах от него. Отстъпих, на свой ред беззащитен и като вкаменен от онова, което можеше да стори.
Той остана на кушетката, продължавайки да диша мъчително, потръпващ от ужас и облекчение. Стоях смирено там, парализиран от ефекта, който бях оказал върху този човек.