Най-накрая той се успокои.
— Кой си ти? — попита той, а гласът му прекъсваше неравно, като при последната дума почти достигна фалцет.
— Аз съм Рупърт Анджиър — отвърнах дрезгаво.
— Но ти си мъртъв!
— Да.
— Как тогава…?
Казах:
— Не биваше да започваме всичко това, Бордън. И убийството ти не е начин да сложим край.
Стоях смирен от отвратителната мисъл за онова, което се канех да сторя, и първоначалното чувство за благоприличие, управлявало живота ми до този момент, започна да се завръща с пълна сила. Как изобщо си представях, че бих могъл да извърша хладнокръвно убийство? Обърнах натъжено гръб на Бордън и минах направо през дървената врата. Докато преминавах бавно през нея, още веднъж чух как пищи от ужас.
Опитът ми за покушение върху живота на Бордън ме хвърли в отчаяние и отвращение. Знаех, че съм извършил предателство срещу себе си, бях предал своя престиж (който не подозираше за действията ми), бях предал Джулия, децата, името на баща си, всеки свой приятел. Ако все още се нуждаех от доказателство, че враждата ми с Бордън е била бездънна грешка, най-после разполагах с него. Нищо от стореното помежду ни в миналото не можеше да оправдае такова брутално падение.
Изпаднал в състояние на безутешност и апатия, се завърнах в стаята си, като си мислех, че повече няма какво да сторя за живота си. Вече нямаше за какво да живея.
Възнамерявах да залинея и умра, но съществува искрица живот дори и в такива като мен, която винаги препречва пътя на подобни решения. Мислех, че ако не се храня и не пия вода, смъртта просто ще последва, но на практика открих, че жаждата те обсебва по такъв начин, че се изисква далеч по-голяма решимост от моята, за да й се противопоставиш. Всеки път, когато приемах по няколко капки, за да я утоля, отлагах края с още малко. Същото важи и за храната. Гладът е чудовище.
След известно време постигнах съгласие със себе си и останах жив, жалък обитател на полусвят, който бе породен колкото по моя, толкова и по вина на Бордън, или поне така започваше да ми се струва.
Прекарах по-голямата част от зимата в това злощастно състояние — провалил се дори и в желанието си да се самоунищожа.
През февруари почувствах, че в мен се надига нещо неясно. Отначало си помислих, че се усилва загубата, която изпитвах от Лоустофт насам, фактът, че никога повече нямаше да видя Джулия или децата. Бях отхвърлил мисълта, вярвайки, че нуждата ми да ги видя не е толкова силна, колкото ужасното въздействие, което външният ми вид щеше да предизвика в тях. С неусетното отминаване на месеците тази тъга бе започнала да ме терзае неудържимо, но около мен не успявах да доловя нищо, което би я подтикнало да се разрасне.
Чак когато се замислих за живота на моя друг аз, на престижа, останал след случилото се в Лоустофт, почувствах как сетивата ми се изострят. Незабавно разбрах, че той е в беда.
Беше му се случило някакво нещастие или го заплашваха (може би някой от семейство Бордън?), или пък здравето му се бе влошило по-бързо, отколкото очаквах. Беше болен, може би умираше. Трябваше да бъда до него, да му помогна както и с каквото мога.
По това време самият аз също не бях в цветущо здраве. В добавка към отслабеното ми тяло след нещастния случай, лошата ми диета и липсата на упражнения ме бяха превърнали в истински скелет. Излизах рядко от мръсната стая, и то само нощем, когато никой не можеше да ме види. Знаех, че представлявам противна гледка, бях същински вампир във всеки един смисъл на думата. Перспективата за едно продължително пътуване до Дарбишър ми се струваше изпълнена с опасности.
Затова се заех съзнателно да подобря външността си. Започнах да приемам нормално количество храна и напитки, подрязах дългата си рошава коса и си откраднах нови дрехи. За да се възстановя до състоянието дори след Лоустофт, ми бяха необходими няколко седмици, но почти веднага се почувствах по-добре и настроението ми се подобри.
Срещу това разполагах с познанието, че болката, която изпитваше моят престиж, е почти непоносима.
Неизбежно всичко ме насочваше към завръщането в семейния дом и през последната седмица на март си купих билет за нощния влак до Шефилд.
Знаех само едно за това как ще се отрази завръщането ми вкъщи. Внезапната ми поява нямаше да изненада онази част от мен, която наричах престиж.
Пристигнах в Колдлоу Хаус в средата на утринта, в светъл, пролетен ден, така че в ярката, постоянна слънчева светлина физическият ми вид бе максимално веществен. Дори и по този начин ми беше известно, че изглеждам изненадващо, защото по време на краткото ми пътуване по светло с файтон от гарата в Шефилд, а след това с омнибус и отново с файтон, бях привлякъл не един въпросителен поглед от случайните минувачи. В Лондон бях навикнал на всичко това, но и лондончани на свой ред са свикнали всеки ден да се разминават със странни обитатели на града. Тук в провинцията един скелетоподобен мъж с тъмни дрехи и широка шапка, с неестествен цвят на кожата, неравно подстригана коса и подозрително хлътнали очи ставаше обект на любопитство и тревога.