Отидох направо пред къщата и почуках няколко пъти по вратата. Можех да вляза и сам, но нямах представа какво ме очаква вътре. Реших, че ще е най-добре непредизвестеното ми завръщане да се развива стъпка по стъпка.
Хътън отвори вратата.
Свалих си шапката и останах неподвижно пред него. Преди да ме огледа както трябва, се канеше да каже нещо, но щом ме видя, замълча. Взираше се в мен, онемял, с безизразно лице. Познавах го достатъчно добре, за да си дам сметка, че мълчанието разкрива смайването му.
Щом му дадох достатъчно време да приеме кой съм, казах:
— Хътън, радвам се пак да се видим.
Той отвори уста, за да проговори, но от нея не излезе нищо.
— Сигурен съм, че знаеш какво се случи в Лоустофт, Хътън — продължих. — Аз съм злощастното последствие от събитието.
— Да, сър — каза най-сетне той.
— Може ли да вляза?
— Да известя ли лейди Колдърдейл, че сте тук, сър?
— Преди да се видя с нея, бих желал да разменя няколко думи насаме с теб, Хътън. Сигурен съм, че е вероятно идването ми да предизвика безпокойство.
Отведе ме във всекидневната до кухнята и ми сипа чаша чай от чайника, който тъкмо бе сварил. Отпих от чашата пред него, без да зная как да обясня. Хътън, човекът, на чието самообладание винаги съм се възхищавал, скоро пое нещата в свои ръце.
— Смятам, че би било най-добре, сър — каза той, — ако изчакате тук, докато аз съобщя за пристигането ви на лейди Колдърдейл. След това вярвам, че тя ще поиска да ви види. Заедно най-добре ще решите как да продължите нататък.
— Кажи ми, Хътън. Как е моят…? Искам да кажа, как е здравето на…?
— Лорд Колдърдейл е тежко болен, сър. Все пак прогнозите са отлични и тази седмица го изписаха от болницата. Възстановява се в градинската стая, където преместихме леглото му. Вярвам, че в този момент лейди Колдърдейл е с него.
— Това е невъзможна ситуация, Хътън — осмелих се да отбележа.
— Такава е, сър.
— И по-точно за теб, имам предвид.
— За мен, за вас и за всички, сър. Разбирам какво се е случило в онзи театър в Лоустофт. Лорд Колдърдейл, тоест вие, сър, ми довери подробностите. Без съмнение си спомняте, че неведнъж взимах участие в освобождаването от останките от престижа. Разбира се, в тази къща няма тайни, милорд, както сте наредили.
— Тук ли е Адам Уилсън?
— Да, тук е.
— Радвам се да го чуя.
След малко Хътън излезе и като се забави няколко минути, се завърна с Джулия. Тя изглеждаше изморена и косата й бе вдигната на кок. Спусна се право към мен и двамата се прегърнахме достатъчно топло, но изпитвахме видима нервност. Докато я държах в прегръдките си, усетих колко е напрегната.
Хътън се извини и когато останахме сами, с Джулия се уверихме един друг, че не съм някакъв противен натрапник. Дори аз понякога се бях съмнявал в собствената си самоличност по време на онези дълги зимни месеци. Съществува един вид лудост, при която самозаблудата измества реалността и много пъти едно такова може би физическо неразположение като че ли обяснява всичко; че някога съм бил Рупърт Анджиър, но старият живот вече ми е отнет и са ми останали единствено спомените; или пък например, че съм някаква друга злощастна душа, която в лудостта си е успяла да убеди себе си, че е Анджиър.
Още при първата удала ми се възможност разясних на Джулия ограниченията на телесното ми съществуване. Казах й как ще избледнея от поглед, ако не ме огрява ярка светлина, как без да искам, мога да минавам през твърди предмети.
Сетне тя ми разказа за карциномите, от които аз, моят престиж, страда и как по силата на някакво чудо, изглежда, се е излекувал от тях, позволявайки ми, позволявайки на него да се завърне у дома.
— Ще се възстанови ли напълно? — попитах разтревожено.
— Хирургът каза, че възстановяването понякога настъпва спонтанно, но други пъти подобрението е само временно. Вярва, че в този случай той, ти… — Беше готова да заплаче, така че взех ръката й. Тя се стегна и заговори по-сериозно: — Вярва, че отдихът ще бъде кратък. Туморите са злокачествени, с множество разсейки и в различно напреднал стадий.