Останалото от мен ще се спои с него и отново ще бъдем едно цяло.
Имам духа, с който той не разполагаше. Ще съживя тялото му с душата си. Имам волята за живот, която му бе отнета, така че ще му я възвърна. Разполагам с жизнената искра, която сега му липсва. Ще изцеря язвите, раните и туморите му с чистотата на моето здраве, ще накарам кръвта още веднъж да изпълни артериите и вените му, ще размекна вкочанените мускули и стави, ще придам цвят на бледата му кожа и двамата наново ще придадем цялост на моето тяло.
Лудост ли е да смятам, че нещо подобно е възможно?
Ако е така, то нека съм луд, защото ще живея.
Достатъчно луд съм, още докато планирам всичко това, да вярвам, че има място за надежда. Тази надежда ми позволява да не се отказвам и да продължавам.
Лудото, съживено тяло на моя престиж ще се надигне от отворения ковчег и бързо ще напусне този дом. Всичко, което сега ми е забранено, ще остане зад гърба ми. Обичах този живот и докато го живях, обичах други, но тъй като единствената ми останала надежда за живот е да сторя нещо, което всеки нормален човек би намерил за осъдително, трябва да се превърна в изгнаник, да изоставя любимите си хора, да тръгна по света, да направя каквото мога с намереното там.
Ще го сторя сега!
Ще се отправя сам към края.
ЧАСТ ПЕТА
1
Гласът на моя брат ми говореше неспирно: тук съм, не си тръгвай, остани с мен, за цял живот, не съм далеч от теб, ела.
Опитвах се да заспя и се въртях наляво-надясно в голямото, студено и прекалено меко легло, като се проклинах, че не бях напуснал къщата, преди да връхлети бурята, за да бъда в този момент в собственото си легло в къщата на родителите ми. Но всеки път, когато си помислех за това, гласът продължаваше да настоява: остани тук, не си тръгвай, ела най-после при мен.
Наложи се да стана от леглото. Наметнах се със сакото и отидох до тоалетната от другата страна на стълбищната площадка. Къщата беше тъмна, мълчалива и студена. Стоях разтреперан над тоалетната чиния, а дъхът ми излизаше на пара. След като пуснах водата, трябваше отново да пресека площадката — гол, като се изключеше сакото, — но щом погледнах надолу по стълбите, видях, че на долния етаж свети. Под една от вратите се процеждаше светъл триъгълник.
Върнах се в ужасната спалня, но не можах да си наложа отново да вляза в леденото легло. Спомних си за удобното разтегателно кресло до камината в трапезарията, бързо навлякох дрехите си, грабнах нещата си и слязох долу. Погледнах часовника си. Минаваше два след полунощ.
Брат ми каза: добре, сега.
Кейт все още беше в трапезарията, седнала будна в креслото си до огъня. Слушаше портативно радио, поставено на преградата на камината до нея. Изглежда, не се изненада да ме види.
— Беше ми студено — казах аз. — Не можах да заспя. Все едно, трябва да отида да го потърся.
— Навън е много по-студено. — Тя посочи мрака зад прозорците. — Ще ти трябва всичко това.
На стола срещу нея бе подредила топли дрехи, в това число груб вълнен пуловер, дебело палто, шал, ръкавици, чифт гумени ботуши и два големи фенера.
Брат ми проговори отново. Не можех да го пренебрегна.
Казах на Кейт:
— Беше сигурна, че ще го направя.
— Да. Мислих по въпроса.
— Разбираш ли какво става с мен?
— Така смятам. Трябва да отидеш и да го намериш.
— Ще дойдеш ли?
Тя разтърси глава с неочаквана сила:
— Няма начин, при каквито и да са обстоятелства.
— Значи знаеш къде е той?
— Мисля, че през целия си живот съм знаела, но винаги ми е било по-лесно да не мисля за това. Най-трудната част в срещата с теб бе това знание. Онова, което ме травматизира като дете, все още е там долу.
2
Снегът беше спрял, но продължаваше да духа леден вятър, който проникваше навсякъде. Преспите се бяха натрупали дълбоко по краищата на голямата градина, но в средата снегът все още бе достатъчно плитък, че да го прекося, като се препъвах по неравната земя. На няколко пъти се подхлъзнах, без да падна.
Кейт беше включила алармата срещу крадци и сега всичко беше потопено в ярка светлина. Помагаше ми да открия пътя, а щом обърнех поглед назад, не виждах нищо друго освен блясъка.
Брат ми каза: студено ми е, чакам.
Продължих напред. В другия край на ливадата имаше възвишение, а тъмните дървета закриваха изгледа нататък, но светлината от фенера улови тухлената арка на мястото, където Кейт ме бе предупредила, че ще я открия. В основата й имаше още натрупан сняг.