Опитах се да пригладя косата му, но тя пак зае предишното си положение.
Притиснах го плътно към себе си. Не беше нито студен, нито топъл. Едната от протегнатите му ръце, изкривена от страх, докосваше бузата ми. Облекчението, че съм го намерил, най-сетне надмогна всичко — всичко освен страха от това място. Исках да се обърна и да се насоча към изхода, но за да го сторя, трябваше да мина по пътеката между двата стелажа. Държах миналия си живот в ръце, но вече не знаех какво може да стои зад мен.
А там имаше нещо.
7
Тръгнах бавно назад, без да гледам. Когато достигнах главната пътека и вече започвах да се обръщам предпазливо, главата на Ники се отърка във вдигнатия крак на най-близкия труп. Една лачена обувка се поклати мързеливо наляво-надясно. Наведох се ужасено, за да я избегна.
Видях, че в този край на коридора имаше друга камера, само на около два метра от мястото, където стоях. Именно оттам се разнасяха звуците от генератора. Тръгнах към тях. Входът към кухината бе скосен и нисък, като очевидно не бяха правени излишни усилия да бъде разширен за по-лесен достъп.
Звукът от генератора вече се разнасяше шумно и подушвах отработените му газове. Отвъд входа в камерата имаше няколко крушки. Светлината им се разливаше по неравния под на главния коридор. Нямаше как да мина през пролуката, без да оставя тялото на Ники, така че се наведох, опитвайки да видя какво ли имаше вътре.
Погледнах напред, докъдето виждах, и после се изправих.
Не желаех да виждам повече. Бях се вледенил.
Не бях видял нищо. Механичното тракане на генератора заглушаваше всички други звуци. Вътре не беше помръднало нищо.
Направих крачка назад, после още една, колкото е възможно по-тихо.
В онази камера стоеше някой, мълчаливо, неподвижно, точно на границата на погледа ми, очаквайки или да вляза, или да отстъпя.
Продължих заднешком по сенчестия тесен коридор между стелажите, като навеждах тялото си наляво и надясно, за да не отърквам главата или краката на Ники в труповете по рафтовете. Ужасът изпиваше силата от тялото ми. Колената едва ме държаха, а мускулите на ръцете, вече напрегнати от тежестта на Ники, започваха да болят и потръпват.
Един мъжки глас произнесе от вътрешността на камерата, отеквайки в главния коридор:
— Ти си Бордън, нали?
Не отговорих нищо, парализиран от страха.
— Знаех, че ще дойдеш за него. — Разнесоха се рязко поемане на дъх и хрип. Гласът беше отслабен, уморен, не повече от шепот, но подземието му придаваше отекващ резонанс. — Той е ти, Бордън. А всички други са аз. Ще си тръгнеш ли с него? Или ще останеш?
Забелязах някакво очертание, което премина през грубо отворената пролука, след което за мой ужас звукът от генератора бързо отслабна.
Електрическите крушки изтляха: жълто, кехлибарено, мъждиво червено, черно.
Намирах се в непрогледен мрак. Фенерът беше в джоба ми — прехвърлих тежестта на момченцето и успях да го уловя.
Включих го с разтреперана ръка. Лъчът заподскача лудо, докато се мъчех да хвана фенера по-здраво и да придържам тялото на Ники плътно до себе си. Обърнах се.
По стените на подземието около мен се гърчеха сенките на разкривени крака.
Като предпазвах несръчно ръката на Ники с моята, започнах да си проправям път между стелажите, блъскайки в тях рамене, събаряйки няколко от пластмасовите етикети.
Не смеех да погледна зад себе си. Мъжът ме следваше! В краката ми не бе останала капка сила, знаех, че всеки момент мога да падна.
Докато се изкачвах по разкривените стъпала, водещи извън коридора, ударих главата си в някакво минерално образувание на тавана и почувствах такава болка, че едва не изпуснах тялото на Ники. Продължих напред със залитане, приведен, без дори да правя опити да държа насочен лъча на фенера. Оттук нататък пътят бе само нагоре и с всяка стъпка тежестта на Ники ми се струваше все по-непоносима. Изкълчих си крака, залитнах към стената, изправих се, политнах пак напред. Страхът ме заставяше да вървя.
Най-накрая пред мен се появи вътрешната врата. Ритнах я и излязох навън.
Зад мен, по покрития с отломки под на тунела, чувах стъпките, следващи ме, крачещи спокойно по разклатените камъни.
Изтичах до стълбите, но беше влязъл сняг, който покриваше четири-пет стъпала. Подхлъзнах се, паднах и изпуснах момченцето от ръцете си! Хвърлих се с цялата си тежест напред и отворих вратата.
Видях: заснежена земя, тъмната форма на къщата, два светли прозореца, отворена врата, от която струеше светлина, пърхащ сняг от небето!