Обърнах се, видях го проснат на стъпалата и го вдигнах. Тръгнах със залитане през снега.
Насочих се през дебелите преспи към вратата, като непрестанно поглеждах през рамо черния правоъгълник на отворената гробница, изпълнен с ужас, че ще зърна онова, което ме следваше, каквото и да беше то.
Внезапно монтираният отстрани на къщата прожектор против крадци се включи и почти ме заслепи. Под ярката светлина снежната буря стана още по-непрогледна. В очертанията на отворената врата се появи Кейт — облечена в дебело палто.
Опитах да й извикам предупредително, но не успявах да си поема дъх. Продължих напред, плъзгах се и залитах в снега, понесъл в ръцете си тялото на Ники. Най-после достигнах терасата пред вратата, подхлъзнах се на заснежения бетон и влетях покрай нея в ярко осветения коридор от другата страна.
Тя се взираше безмълвно в тялото на момченцето в ръцете ми. Все така задъхано се обърнах и отидох до вратата, подпрях се на пощенската кутия и се загледах през потъналата в сняг градина към неясните форми на входа за гробницата. Кейт беше до мен.
— Наблюдавай гробницата! — казах. Това бе единственото изречение, което успях да изтръгна от себе си. — Наблюдавай!
Нищо не помръдваше там, от другата страна на снега. Отстъпих назад, положих тялото на Ники върху каменните плочи на пода.
Порових в джоба си и открих етикета от рафта на Ники. Подадох го на Кейт. Все още едва си поемах дъх и имах чувството, че сякаш никога повече няма да мога да дишам нормално.
Произнесох задъхано:
— Виж това! Почеркът! Същият ли е?
Тя го взе, вдигна го на светлината и го разгледа внимателно. После погледна право в мен. Очите й се бяха разширили от страх.
— Същият е, нали? — извиках аз.
Тя постави ръце на лакътя ми, за да се задържи. Чувствах как трепери.
Светлината против крадци изгасна.
— Включи я отново! — изкрещях аз.
Кейт посегна зад себе си и намери ключа. После отново ме улови за ръката.
Снегът се виеше в светлината на прожектора. През него, неясно, се виждаше входа на гробницата. И двамата зърнахме фигурата на слаб мъж, който тъкмо излизаше през вратата. Носеше тъмни дрехи и се беше наметнал срещу лошото време. Изпод качулката на палтото му се разпиляваше дълга черна коса. Той вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина. Не показваше никакво любопитство към нас, нито страх, макар със сигурност да знаеше, че сме там и го виждаме. Без да поглежда нито към нас, нито към къщата, той стъпи на равната земя, присви рамене във виелицата, тръгна надясно през дърветата надолу по хълма и се скри от погледа ни.
ЗА АВТОРА
Кристофър Прийст е английски писател, автор на единайсет романа, три сборника с разкази, критични статии, биографии, повести и детски книги.
През 1996 година печели наградата „Световна фантастика” и наградата „Джеймс Тейт Блек Мемориъл” за романа си „Престиж”, по който Кристофър Нолан снима филм през 2006. Романът „Раздяла” получава наградата „Артър Кларк” и наградата на Британската асоциация за научна фантастика. Последният му роман „Островитяни” печели наградата на Британската асоциация за научна фантастика (2011) и наградата „Камбъл” (2012).
Прийст и съпругата му, писателката Лий Кенеди, живеят в Хейстингс, Англия, с децата си.
Повече за автора и книгите му може да научите от неговия сайт: