Макар и да не е наръчник с инструкции в точния смисъл на думата, тази книга е написана с дълбоко разбиране на магическите методи и ще позволи както на лаици, така и на професионалисти да вникнат със забележителна дълбочина в ума на един от най-великите илюзионисти, живели някога.
Откритието, че мой предшественик е бил илюзионист, беше забавно, но темата не ме вълнуваше особено. По принцип намирам някои магически трикове за досадни; най-вече фокуси с карти, и не само. Илюзиите, които понякога показват по телевизията, са впечатляващи, но никога не съм изпитвал болезненото любопитство да науча как точно се правят. Чувал съм, че колкото по-ревностно един илюзионист опазва тайната на фокуса, толкова по-банална се оказва истината накрая.
Книгата на Алфред Бордън съдържаше обширен раздел, посветен на триковете с карти, и друг, описващ номера с цигари и монети. Бяха придружени с разяснителни илюстрации и инструкции. В края на книгата имаше глава за сценични фокуси с много рисунки на шкафове със скрити отделения, кутии с фалшиви дъна, маси с повдигащи устройства, скрити зад завеси, и всякакви други механични приспособления. Прехвърлих няколко страници.
Първата половина на книгата не беше илюстрирана. Състоеше се от дълъг разказ за живота на автора и схващанията му за магията. Започваше със следните думи:
Пиша през 1901 година.
Името ми, истинското ми име, е Алфред Бордън. Историята на моя живот е историята на тайните, с които живях. Тези тайни са описани тук за пръв и последен път; това е единственият екземпляр.
Роден съм през 1856 година на осмия ден от месец май, в крайбрежния град Хейстингс. Бях здраво, жизнерадостно дете. Баща ми беше занаятчия, майстор на каруци и бъчвар. Домът ни…
За миг си представих автора на книгата, седнал, за да напише мемоарите си. Без особена причина го виждах като висок, чернокос мъж, със строго и брадато лице, леко прегърбен, с тесни очила за четене, работещ в светлия ореол на самотна лампа, поставена до лакътя му. Представих си останалата част от дома, потънала в почтителна тишина, за да може господарят да пише на спокойствие. Реалността без съмнение едва ли съвпадаше с представите ми, но стереотипите за предшествениците ни се изкореняват трудно.
Питах се каква ли е връзката ми с Алфред Бордън. Ако бях негов пряк наследник, с други думи — ако не беше мой братовчед или чичо, то тогава беше мой пра- или прапрадядо. Щом беше роден през 1856 година, значи по времето, когато е написал книгата, трябваше да е бил в средата на четирийсетте си години; следователно изглеждаше напълно вероятно да не е баща на баща ми, а по-ранен негов предшественик.
Уводът беше написан в същия стил като основния текст, с няколко дълги разяснения как точно се е зародила книгата, която очевидно се базираше на личния дневник на Бордън — непредназначен за очите на широката публика. Колдърдейл значително бе разширил и разяснил разказа и бе добавил описания към повечето от триковете. Нямаше допълнителна биографична информация за Бордън, но предполагах, че ще открия такава, ако прочета цялата книга.
Не виждах как страниците й биха могли да ми разкрият каквото и да е за брат ми. Той си оставаше единственият ми интерес сред членовете на рожденото ми семейство.
В този момент мобилният ми телефон започна да звъни. Беше Соня, секретарката на моя редактор — Лен Уикъм. Веднага си помислих, че Лен я е накарал да се свърже с мен, за да провери, че пътувам във влака.
— Анди, има промяна в плановете относно колата — каза тя. — Наложи се Ерик Ламбърт да я откара за ремонт на спирачките, така че е в гаража.
После ми даде адреса. Тъкмо наличието на тази кола в Шефилд — навъртяла доста километри и всеизвестна с навика си да се разваля — бе попречило да пътувам със собствения си автомобил. Лен никога не би одобрил пътните разноски при положение че имах на разположение служебно превозно средство.
— Каза ли Чичо нещо повече? — попитах.
— Например?
— Репортажът още ли е на дневен ред?
— Да.
— Имаме ли някаква нова информация от агенциите?
— Получихме потвърждение по факса от Калифорнийския щатски затвор. Франклин все още е зад решетките.
— Добре.
И двамата прекъснахме. Без да прибирам телефона, набрах номера на родителите си и разговарях с баща си. Казах му, че съм на път за Шефилд, че оттам ще взема кола за окръг Пийк и че ако нямат нищо против (разбира се, че нямаха), мога да се отбия и да преспя за вечерта. Баща ми звучеше доволен. Двамата с Джилиан все още живееха в Уинслоу, Чешър, и откакто работех в Лондон, ги посещавах по-рядко.