Както отбелязах по-рано, бях достигнал задоволително равновесие и стабилност в живота и кариерата си. Чувствах и вярвах искрено, че ако Анджиър предприеме каквато и да е атака или отмъщение срещу мен, просто ще свия рамене. И наистина, имах причини да вярвам, че следата от фалшиви улики, подсказана му от бележката на Олив, ще раздели пътищата ни завинаги. Целта й бе да го отклони от пътя, да го отпрати в търсене на тайна, която не съществува.
Фактът, че изчезна от погледа ми за повече от две години, намекваше, че подлъгващата ми маневра е успяла.
Скоро след като завърших първата част на този разказ, прочетох в едно списание за представление, провеждащо се във „Финсбъри Парк Емпайър“. Сред участниците беше Рупърт Анджиър и по всичко личеше, че е доста надолу в списъка. Статията го споменаваше само между другото с думите: „Добре е да се отбележи, че талантът му си остава непомръкнал“. Което само по себе си намекваше, че кариерата му е в застой.
Два-три месеца по-късно всичко се беше променило. Едно от специализираните списания за магия публикува голямо интервю с него, придружено с негова снимка. Един от всекидневниците пишеше в редакторската си колонка за „възраждането на изкуството на илюзионизма“, посочвайки, че в мюзикхоловете се забелязва небивал интерес към фокусниците и имената им за пореден път са сред първите по афишите. Споменаваха Рупърт Анджиър, макар и сред още неколцина други.
По-късно, заради обичайното забавяне в тази област, едно специализирано списание публикува подробна статия за Анджиър. Описваше тогавашното му представление като нов триумф в изкуството на откритата магия. Специално внимание се отделяше на новия му номер, наречен В МИГ, и спечелил похвалите на критиката. Твърдеше се, че поставя нови стандарти за техническо постижение и че ако мистър Анджиър не избере сам да разкрие тайната на механизма му, слабо вероятно е някой друг илюзионист да успее да го възпроизведе, поне в близко бъдеще. Същата статия споменаваше, че В МИГ значително развива „предишните опити“ в областта на илюзиите, включващи преместване в пространството, и снизходително се споменаваше не само НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК, но и моето име.
Опитах, наистина опитах да не обръщам внимание на тази дразнеща статия, но тя беше само първата от много други. Нямаше никакво съмнение, че Рупърт Анджиър е на върха на нашата професия.
Естествено, придобих усещането, че трябва да направя нещо по въпроса. Голяма част от работата ми в изминалите месеци бе свързана с турнето, което провеждах, като се съсредоточавах върху по-малките клубове и театри в провинцията. Реших, че за да се утвърдя отново, се нуждая от един сезон в престижен лондонски театър, където да демонстрирам уменията си. По това време интересът към сценичната илюзия бе такъв, че агентът ми не срещна почти никакви трудности да ми уреди голямо представление. Залата се намираше в театър „Лирик“ на Странд, където се озовах по горните места в плаката на вариете, предвидено за цяла седмица през септември 1902 година.
Открихме пред полупразна зала, а на следващия ден в пресата нямаше почти нищо. Само три вестника споменаваха името ми, а най-положителният коментар ме представяше като „представител на един стил в илюзията, по-забележителен заради носталгичната си стойност, отколкото с иновативния си подход“. Следващите две вечери залата беше почти празна и шоуто бе свалено от сцена в средата на седмицата.
31
Реших, че трябва да видя с очите си новата илюзия на Анджиър и когато в края на октомври чух, че изнася представления в продължение на две седмици в „Хакни Емпайър“, тихомълком си купих билет за партера. „Емпайър“ е дълбок, тесен театър с дълги, едва проходими пътеки между редовете и зала, която е полутъмна по време на представлението, така че отговаряше съвсем точно на целите ми. От мястото ми се откриваше добър изглед към сцената, но не бях чак толкова близо, че Анджиър да ме забележи.
Не пропуснах основната част на представлението му, по време на която изпълни напълно компетентно илюзии от стандартния фокуснически репертоар. Стилът му си го биваше, говореше забавно, асистентката му беше красива, а умението му да забавлява бе над средното. Носеше добре ушит вечерен костюм и беше пригладил изискано косата си с брилянтин до пълен блясък. Още в тази част на представлението обаче отбелязах измъченото му лице, както и други белези, намекващи за влошено здраве. Движеше се сковано и на няколко пъти пощади лявата си ръка, сякаш беше по-слаба от другата.