По този начин осемте замайващи потока от електричество оформиха нещо като навес над арената, в чийто център стоеше Анджиър, сам. Внезапно единственият прожектор също изгасна, а всички останали други светлини на сцената помръкнаха. Сега го осветяваше единствено светлината от нажежените до бяло разряди. Стоеше неподвижно, вдигнал здравата си ръка, с глава на два-три сантиметра от металния цилиндър, откъдето се излъчваше електричеството. Казваше нещо, обръщение към публиката, което обаче си остана неразбираемо за мен в шума и трясъка над него.
Спусна ръце и две-три секунди запази мълчание, оставяйки се в ръцете на страховития спектакъл, който беше създал.
После изчезна.
В един момент Анджиър се намираше на мястото си; в следващия го нямаше. Апаратът му издаде разкъсващ писък и като че се разтърси, но заедно с това ярките разряди мигновено умряха. Пипалата им изсъскаха и се изпариха като неголеми фойерверки, след което изтляха. Сцената потъна в мрак.
Стоях изправен; без да го осъзнавам напълно, стоях прав от известно време. Заедно с останалите зрители стояхме там като поразени. Човекът беше изчезнал пред очите ни, без да остави и следа.
Долових раздвижване по редовете зад мен и като всички други се обърнах, за да видя какво става. Имаше твърде много глави и тела, които ми пречеха да виждам — някакво разместване в притъмнената зала! За щастие осветлението се включи, един от управляваните от човек прожектори се премести от мястото си високо над ложите и острият му лъч откри случващото се.
Анджиър беше там!
Членовете на театралния персонал бързаха към него, докато част от зрителите се опитваха да го докоснат, а той бе там, на крака и ги отблъскваше.
Залиташе надолу по пътеката между редовете, упътен обратно към сцената.
Опитах да отхвърля изненадата си и бързо да оценя ситуацията. Не можеше да са изминали повече от секунда-две между изчезването му от сцената и появата му между редовете. Хвърлих няколко погледа от и към сцената, като се помъчих да пресметна разстоянието. Мястото ми се намираше на поне осемнайсет метра от сцената, а Анджиър се бе появил почти в дъното на редовете, близо до един от изходите за публиката. Намираше се далеч зад мен, поне още дванайсет метра.
Възможно ли беше да е пробягал трийсет метра само за една секунда под прикритието на тъмнината?
И тогава, и сега въпросът си остава реторичен. Това очевидно не можеше да се направи без използването на магическа техника.
Но коя?
Докато напредваше между редовете към сцената, той за миг се изравни с мен и преди да продължи нататък, се препъна в едно от стъпалата. Бях сигурен, че не ме е забелязал, защото се виждаше, че очите му не регистрират никого от публиката. Държеше се като човек, измъчван от силна болка; лицето му изглеждаше изтерзано, движенията на тялото му показваха непоносима болка. Залиташе като пияница или инвалид, или като човек, който най-сетне се е уморил от живота. Видях, че лявата му ръка, онази, за която бе полагал особена грижа да не натоварва, виси отпуснато край тялото му, полепнала с брашно, смесено с тъмночервено мастило. Хвърленото по гърба на сакото му брашно все още се забелязваше в същата странна форма, отпечатана от несръчната асистенция на доброволеца, няколко секунди по-рано и на трийсет метра от него.
Всички аплодирахме, като немалко от хората свиреха и надаваха одобрителни викове, а с приближаването му до сцената се появи лъчът на втори прожектор, който го съпроводи нагоре по рампата. Той тръгна уморено към средата на сцената, където най-после изглежда се посъвзе. Още веднъж, облян в светлина, прие овациите на зрителите, поклони се дълбоко пред тях и им благодари, като раздаваше въздушни целувки с усмихнат и тържествуващ вид. Стоях сред множеството, смаян от видяното.
Зад него завесите се спуснаха дискретно и скриха машината.
32
Не знаех как постига своя номер! Видях го със собствените си очи, наблюдавах, въоръжен с познанието как трябва да бъде наблюдаван един професионален фокусник, погледнах във всички посоки, накъдето илюзионистът по традиция иска да отклони вниманието на публиката си. Напуснах „Хакни Емпайър“, кипящ от гняв. Ядосвах се, че най-добрата ми илюзия е била прекопирана; и още повече, че е подобрена. Но най-лошото от всичко обаче бе фактът, че не знаех как го прави.
Беше един човек. Беше на едно място. Появяваше се на друго. Нямаше как да има двойник или дубльор; а и не можеше да се премества в пространството толкова бързо.
Ревността усилваше гнева ми. В МИГ, запомнящото се име на неговия вариант, на неговия проклет подобрен вариант на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК, без съмнение беше първокласна илюзия, която налагаше нов стандарт в нашето често пъти гледано с насмешка и оставащо неразбрано изкуство. Само заради това му се възхищавах, без значение какви други чувства изпитвах по отношение на него. Заедно с, подозирам, останалите зрители около мен, имах усещането, че ми е оказана честта да стана свидетел на илюзията със собствените си очи. Тръгнах си и когато минавах покрай уличката, където беше служебният вход, за момент изпитах желание да изпратя визитката си в гримьорната на Анджиър, за да го посетя и поздравя лично.