Писах на Анджиър директно, лично, предлагайки да сложим край на съперничеството, натрупаната горчивина, заклех се, че от моя страна съм готов да предприема всички необходими стъпки за помирение между нас.
Той отново не отговори, при което най-сетне почувствах, че съм достигнал точката отвъд здравия разум.
Моят отговор на неговото мълчание, боя се да го призная, бе безскрупулен.
35
През третата седмица на май взех влака от Лондон за Лоустофт, крайбрежно градче и рибарско пристанище в Съфък. Там Анджиър щеше да изнася представления в продължение на цяла седмица. Отидох с една-единствена цел, и тя бе да се промъкна незабелязано през задния вход и да открия сам тайната.
По правило достъпът до служебния вход на театрите се контролира от персонал, нает специално за целта, но ако сте запознати с театралния живот или с дадената сграда, съществуват начини да влезете. Анджиър изнасяше представленията си в „Павилиън“, значим и добре оборудван театър на брега, където и аз самият бях играл в миналото. Не предвиждах трудности.
Отпратиха ме. Нямаше никаква надежда да опитвам да вляза през задния вход, защото написаната на ръка бележка отвън гласеше, че всички посетители, желаещи достъп, трябва да се сдобият предварително с разрешително, преди да им позволят дори да доближат гишето на портиера. Не желаех да привличам внимание върху себе си, така че се оттеглих без да настоявам.
Срещнах същите трудности и зад кулисите. Още веднъж — има начини и способи да влезете, ако знаете едно-друго, но Анджиър бе взел допълнителни мерки, както съвсем скоро щях да открия.
Натъкнах се на млад дърводелец в дъното на кулисите, зает с подготовката на някакъв голям декор. Показах му картата си и той ме поздрави достатъчно доброжелателно. След кратък разговор по общи въпроси с него казах:
— Не бих възразил, ако ми предложеха да гледам шоуто от кулисите.
— На всички им се иска!
— Ще ме пуснеш ли някоя вечер?
— Никакъв шанс, сър, и в никакъв смисъл. Главното представление тази седмица вече е в ход и са издигнали параван. Нищо не се вижда!
— Какво ти говори това?
— Не е толкова зле, човекът ми мушна малко сухо.
Отново отстъпих. Ограждането на сцената с параван е изключителна мярка, предприемана от малцина илюзионисти, които се опасяват тайните им да не бъдат разкрити от сценичните работници. Обикновено не е особено популярно решение и ако не бъдат раздадени значителни бакшиши, предизвиква забележима липса на съдействие от страна на хората, с които артистът трябва да работи. Самият факт, че Анджиър се беше погрижил за това, говореше, че тайната му изискваше допълнителна защита.
Оставаха само три други възможни начини за проникване в театъра, до един изпълнени с трудности.
Първият бе да вляза през централния вход и да използвам някоя от служебните врати, за да се озова в задната му част. (Вратите за залата на „Павилиън“ от фоайето бяха затворени и персоналът наблюдаваше бдително всички посетители.)
Вторият беше да направя опит да ме наемат временно като сценичен работник. (Същата седмица не търсеха нови работници.)
Третият бе да отида на представлението като зрител и оттам да се опитам да се озова на сцената. Тъй като не ми оставаше друга алтернатива, отидох на касата и си купих билети на партера за всяко представление от гастрола на Анджиър. (Още по-унизително беше това, че шоуто на Анджиър се радваше на голям успех и билетите за повечето му представления бяха напълно разпродадени, със списъци на чакащи, а останалите места бяха едни от най-скъпите.)
36
Мястото ми по време на второто шоу на Анджиър, на което присъствах, се намираше на втория ред на партера. Докато излизаше на сцената, Анджиър ми хвърли кратък поглед, но се бях дегизирал изкусно и бях напълно уверен, че не ме е разпознал. От опит знаех, че понякога можеш да доловиш предварително кои зрители биха изявили желание да участват като доброволци и че повечето фокусници имат обичая да оглеждат набързо и дискретно първите редове.
Когато Анджиър се захвана с номерата с карти и призова за доброволци от публиката, се изправих с престорено колебание и както се очакваше, бях поканен на сцената. Щом се озовах в близост до Анджиър, осъзнах колко е нервен. Докато напредвахме през забавния процес на избиране и криене на картите, почти не ме погледна. Изпълних всичко, което се искаше от мен, понеже не желаех да съсипвам шоуто му.
Когато номерът завърши, асистентката му бързо се приближи зад мен, улови ме за ръката учтиво, но твърдо и ме поведе към кулисите. На другите представления доброволецът бе слязъл сам надолу по рампата, а асистентката се беше завърнала бързо в центъра на сцената, където имаха нужда от нея за следващата илюзия.