Знаейки това, използвах открилата се възможност. Под прикритието на шума от аплодисментите й казах с провинциалния акцент, който използвах като част от дегизировката си:
— Всичко е наред, миличко. Ще си намеря мястото.
Тя се усмихна с благодарност, потупа ме по ръката и насочи вниманието си към Анджиър.
Докато ръкоплясканията замираха, той се бе заел да изнася масата си с реквизит. Никой от двамата не гледаше в мен. По-голямата част от публиката наблюдаваше Анджиър.
Отстъпих назад и хлътнах сред прикритието на кулисите. Наложи се да отметна едно платнище, закриващо тесния проход в тежката завеса на паравана.
Един сценичен работник моментално ми прегради пътя:
— Съжалявам, сър — каза високо той. — Не е позволено зад сцената.
Анджиър беше само на няколко стъпки от нас и тъкмо подхващаше следващия си номер. Ако започнех да споря с мъжа, Анджиър без съмнение щеше да ни чуе и осъзнае, че нещо не е наред. Озарен от внезапно вдъхновение, посегнах и смъкнах шапката и перуката си:
— Аз съм част от представлението, проклет глупак такъв! — казах забързано, но тихо, използвайки нормалния си глас. — Не ми пречи!
Сценичният работник се смути, но промърмори някакво извинение и ми направи път. Промъкнах се покрай него. Бях прекарал доста време в планиране къде ли щеше да бъде най-добре да започна с претърсването за някакви доказателства. Тъй като бяха оградили сцената с параван, беше най-вероятно да открия търсеното на долното ниво. Минах по един къс коридор и скоро стигнах стълбите, водещи към пространството под сцената.
Заедно със сервизната рампа и крановете на тавана, пространството под сцената е една от най-важните площи в театъра. Тук имаше няколко прохода и стълби за сцената, както и ролково-верижни лебедки за издигане на декорите. Няколко големи декора бяха поставени на колички, вероятно предназначени за следващи представления. Навлязох без бавене между различните съоръжения. Ако шоуто беше сериозна продукция с множество сцени и честата им смяна, в пространството под сцената щяха да се навъртат поне неколцина техници, управляващи техниката, но тъй като магическите представления до голяма степен зависят от реквизита, който илюзионистът сам предоставя, техническите изисквания са ограничени основно до завесите и осветлението. Тъй че макар да почувствах облекчение, не се изненадах, че наоколо е безлюдно.
Почти в дъното на пространството под сцената най-сетне открих онова, което търсех, като в началото почти не си дадох сметка, че е така. Натъкнах се на два големи, здраво сковани сандъка, снабдени с множество скоби за издигане и местене, надписани съвсем ясно: ЛИЧНО — ВЕЛИКИЯТ ДАНТОН. Непосредствено до тях имаше обемист трансформатор, чийто модел не ми беше познат. Собственото ми представление също използваше подобно устройство за захранване на електрическата пейка, но не беше нищо особено, без излишни настройки. Трансформаторът на Анджиър внушаваше сурова мощ. Когато го доближих, забелязах, че излъчва силна топлина, а някъде от дълбините му се разнасяха мощни вибрации.
Наведох се над трансформатора, опитвайки да проумея как работи. Над себе си чувах стъпките на Анджиър по сцената и високия глас, с който се обръщаше към присъстващите в залата. Представях си как крачи напред-назад, докато произнася речта си за чудесата на науката.
Внезапно трансформаторът изщрака силно и ме хвърли в тревога, когато от решетката на горния му панел избликна рядък, но задушлив, син дим. Бръмченето стана по-интензивно. Отначало отстъпих, но нарастващото притеснение ме застави отново да се приближа.
Чувах как на няколко метра над главата ми Анджиър продължава да кръстосва сцената с отмерени стъпки, очевидно без да е наясно какво се случва долу.
Във вътрешността на устройството се разнесе ново изщракване, този път придружено от особено заплашително стържене, сякаш режеха ламарина. Димът се изливаше навън още по-бързо от преди, а когато заобиколих от другата страна на трансформатора, открих, че няколко дебели метални намотки са се нагорещили до червено.
Навсякъде около мен цареше хаосът на пространството под сцената. Имаше тонове дървен реквизит, смазани лебедки, километри въжета, безброй предмети с неизвестно предназначение, купища смачкана хартия, огромни декори, изрисувани с маслени бои. Цялото място бе склад за подпалки, а в центъра му имаше нещо, което като че се канеше всеки миг да избухне в пламъци. Стоях там, парализиран от ужасяваща нерешителност — възможно ли беше Анджиър и асистентите му да не знаят какво се случва долу?