Трансформаторът издаде нова поредица от остри звуци, а от решетката му още веднъж изригна дим. Започваше да изпълва дробовете ми и да ме задавя. В отчаянието си потърсих с очи пожарната кофа.
Чак тогава видях, че трансформаторът се захранваше от дебел изолиран кабел, идващ от голяма разпределителна кутия, закрепена на задната стена. Хвърлих се към нея. Имаше шалтер за централно включване и изключване и без да се замислям повече, хванах здраво ръчката и я дръпнах надолу.
Пъклената работа на трансформатора мигновено спря. От решетката продължаваше да излиза парлив син дим, но и той намаляваше бързо.
Над главата ми се разнесе тежък удар, последван от мълчание.
Изминаха секунда или две, през които се взирах в пода на сцената над мен, изпълнен с разкаяние.
Чувах забързани стъпки и гласа на Анджиър, крещящ ядосано. Долавях и публиката — доста по-смътно, — нито надаваше радостни викове, нито ръкопляскаше. Хаосът от тичащи крака и викове на висок глас се увеличаваше. Каквото и да бях сторил, бе хвърлило в безпорядък илюзията на Анджиър.
Бях дошъл в театъра, за да разкрия загадката, а не да прекъсвам представлението, но пак се провалих. Научих единствено, че използваше по-мощен трансформатор от моя и че неговият беше пожароопасен.
Осъзнах, че ако остана, ще бъда разкрит, така че побързах да се отдалеча от охлаждащия се трансформатор и се насочих към изхода. Дробовете започваха да ме болят от вдишания дим, а главата ми бе замаяна. Над мен, на сцената и особено в дъното й, чувах как много хора се суетят напред-назад, факт, който можех да използвам в своя полза. Някъде в сградата, не много далеч, някой започна да пищи. Отдаваше ми се възможност да се измъкна в настаналото объркване.
Хукнах нагоре по стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж, решен да не спирам за нищо на света и видях изумителна гледка!
Главата ми беше размътена от дима, от силното вълнение от стореното или от страх да не ме заловят. Не е възможно да съм мислел ясно.
На върха на стълбището стоеше самият Анджиър — чакаше ме, вдигнал ръце в гнева си. Но ми се видя, че е приел формата на призрак! Зърнах светлините зад него — по силата на някаква магия те като че ли прозираха през тялото му. Моментално ме връхлетяха няколко предположения — ефектът вероятно се дължеше на специалните дрехи, които носеше, за да изпълни успешно номера си!
Специално обработена материя! Нещо, което ставаше прозрачно! Правеше го невидим! Това ли е тайната му?
Точно в този миг устременото ми нагоре тяло се сблъска с него и двамата се проснахме на пода. Той се опита да ме сграбчи, но какъвто и да бе материалът, с който беше намазан, му попречи да ме улови здраво. Успях да се освободя и изплъзна надалеч от него.
— Бордън! — гласът му прозвуча дрезгаво от гняв, нищо повече от вледеняващ шепот. — Спри!
— Беше злополука! — извиках аз. — Стой надалеч от мен!
Изправих се и побягнах от него, като го оставих да лежи на пода. Хвърлих се неудържимо по някакъв тесен коридор, а звукът от обувките ми отекваше в ярко боядисаните тухли, завих на ъгъла, продължих по други стръмни стъпала, спринтирах по дълъг тесен тунел и стигнах до гишето на портиера. Той вдигна изненадано поглед, докато го подминавах като вятър, но нямаше надежда да ми прегради пътя или да ме спре.
Секунди по-късно излязох през задния вход и забързах по мъждиво осветената уличка към брега.
Тук си починах за момент с лице към морето, наведен напред, с подпрени на коленете ръце. Закашлях се няколко пъти, болезнено, като се мъчех да изхвърля остатъците от дима от дробовете си. Беше приятна суха вечер в началото на лятото. Слънцето току-що бе залязло и цветните светлини по крайбрежния булевард се пробуждаха. Имаше прилив и вълните се разбиваха леко в стените на дигата.
Зрителите излизаха от „Павилиън“ и се пръскаха в различните посоки на града. Много от хората изглеждаха слисани, вероятно поради внезапния начин, по който бе приключило представлението. Тръгнах по крайбрежния булевард заедно с тълпата, а като стигнах главната търговска улица, обърнах гръб на морето и се насочих към железопътната гара.
Много по-късно, дълго след полунощ, пристигнах в лондонската си къща. Децата ми спяха по стаите си, Сара излъчваше топлина до мен, а аз лежах в мрака, питайки се какво ли се беше случило тази вечер.