Подобно на повечето хора, не си спомням много от първите години в живота ми. Помня, че къщата винаги ми се струваше студена и без значение колко одеяла трупаше майка ми на леглото или колко гореща беше бутилката с вода в него, винаги се чувствах простинала до костите. Вероятно си спомням само една зима или един месец, или една седмица от зимата, но дори и сега ми се струва така, сякаш никога не е било иначе. Къщата няма как да бъде отоплявана както трябва през зимата. Вятърът се извива през долината от октомври до средата на април. Снегът се задържа по около три месеца годишно. Винаги сме използвали дърва за огрев от имението, и все още го правим, но те не са ефикасно гориво като въглищата или електричеството. Обитавахме най-малкото крило на къщата и в детството си имах съвсем бегла представа за размерите й. На осем години ме изпратиха в пансион за момичета в Конгълтън, но като малка прекарвах по-голямата част от времето с майка си. Когато навърших четири години, започнах да посещавам детската градина Колдлоу, а по-късно — основното училище в Болдън, следващото село по пътя за Чапъл. Водеха ме и ме взимаха от училището с черния „Стандарт“ на баща ми, управляван внимателно от мистър Стимпсън, който заедно със съпругата си представляваше целият ни домашен персонал. Преди Втората световна война са имали прислуга в пълен набор, но по време на конфликта всичко това се е променило. От 1939 до 1940 година къщата е използвана отчасти за евакуацията на хора от Манчестър, Шефилд и Лийдс и отчасти като училище за децата. През 1941 година са я дали на Кралските военновъздушни сили и оттогава семейството не е живяло в основната й част. Онази част, където живея аз, е и крилото, където израснах.
3
Дори и да беше имало някаква подготовка за посещението, на нас с Розали не ни казаха нищо. Научихме едва когато на главния портал пристигна една кола, а Стимпсън слезе, за да я пусне. Това бяха дните, когато къщата се ползваше от Общинския съвет на Дарбишър и винаги настояваха през уикендите порталът да е заключен.
Колата, която се изкачи до къщата, беше „Мини“. Боята и бе изгубила блясъка си, предната броня бе изкривена от сблъсък в миналото, а около прозорците избиваше ръжда. Не беше от колите, каквито бяхме свикнали да посрещаме в къщата. По-голямата част от другите приятели на родителите ми очевидно са били състоятелни и важни хора, дори в онзи период, когато семейството ни изпитваше относителни трудности.
Шофьорът на минито се пресегна към задната седалка и изведе навън малко момченце, все още сънено. Той гушна момчето на рамото си. Стимпсън ги въведе учтиво в къщата. От прозореца на горния етаж двете с Розали видяхме как Стимпсън се върна при минито, за да разтовари багажа им, след което ни казаха да слезем от детската стая и да се запознаем с посетителите. Всички се бяха събрали в главната ни всекидневна. Родителите ми бяха облечени така, сякаш случаят бе особено важен, докато гостите ни изглеждаха по-обикновено.
Представиха ни. Името на мъжа беше мистър Клайв Бордън, а момченцето, негов син, се казваше Николас, или Ники. Ники беше на около две години, което го правеше три години по-малък от сестра ми. Никъде не се виждаше мисис Бордън, но този факт не ни бе разяснен.
Впоследствие научих малко повече за това семейство. Зная например, че съпругата на Клайв Бордън бе починала малко след раждането на бебето. Моминското й име беше Даяна Рут Елингтън и беше родена в Хатфийлд в Хъртфордшър. Николас беше единственият й син. Самият Клайв Бордън пък беше син на Греъм Бордън, сина на илюзиониста Алфред Бордън. Следователно Клайв Бордън беше внук на заклетия враг на Рупърт Анджиър, а Ники бе негов правнук и мой връстник.
Ясно е, че тогава двете с Розали не знаехме нищо по този въпрос и след няколко минути мама даде да се разбере, че може би искаме да се качим с Ники в детската стая и да му покажем играчките си. Подчинихме се безропотно, както ни бяха възпитали, придружени от познатата фигура на мисис Стимпсън наблизо, за да ни наглежда.
Мога само да предполагам какво се е случило след това между тримата възрастни, но продължи цял следобед. Клайв Бордън и синът му бяха пристигнали малко след обяд; тримата играхме заедно докато почти не мръкна. Мисис Стимпсън ни правеше компания, позволявайки ни да се забавляваме както искаме, но и от време на време ни четеше или ни подканваше да измисляме нови занимания, ако започнехме да показваме признаци на отегчение. Придружаваше ни до тоалетната, донесе ни закуска и напитки. С Розали бяхме израснали сред скъпи играчки и за нас, дори като деца, бе ясно, че Ники не е навикнал на подобно изобилие. От сегашната си гледна точка на възрастен осъзнавам, че момичешките ни играчки едва ли са се видели толкова интересни на двегодишното момче. Все пак успяхме да прекараме някак следобеда и не си спомням да сме се карали.