Бяхме виждали баща си в такова настроение и преди.
— Страх ме е — казах на Розали.
— И мен — отвърна тя.
Вслушахме се към двойната врата, свързваща двете помещения. Чухме надигнати гласове и продължително мълчание. Баща ми крачеше напред-назад, чаткайки нетърпеливо с обувките си по излъскания паркет.
5
Имаше една част от къщата, в която на нас децата не позволяваха да пристъпваме. В нея се влизаше през невзрачна, боядисана в кафяво врата, разположена в триъгълната секция на стената под черното стълбище. Тази врата неизменно си оставаше заключена и до деня на посещението на Бордън не бях виждала когото и да било, от семейството или прислугата, да минава през нея.
Розали ми беше разказала, че зад нея има призраци, всявайки в мен ужасяващи образи, някои от тях с описания, други — оставени на собственото ми въображение. Твърдеше, че долу имало осакатени затворници, трагични, погубени души, търсещи покой, изкривени ръце и нокти, дебнещи да ни сграбчат за глезените в мрака само на няколко сантиметра отвъд вратата, шумове, тракане и драскане, сякаш някой се опитва да избяга, нашепвани планове за страховито отмъщение срещу онези, които живеят в светлината на деня. Розали разполагаше с три години преднина и знаеше какво ще ме изплаши.
Като дете постоянно се страхувах от нещо. Къщата ни не е място за хора със слаби нерви. През зимата, в спокойните нощи, поради уединението й вътре настъпва особена тишина. Човек чува необясними шумове. Животни, птици, замръзнали в потайните си скривалища, раздвижващи се внезапно в търсене на топлина; дървета и потракващи голи клони; звуци от другия край на долината, донесени от вятъра; хора от селото, движещи се по пътя край имението. Друг път вятърът се спуска от север, още по-силен, след като е преминал през високите пусти поля, през скалите и изоставените пасбища из цялата долина, и свири в орнаментите на стрехите и прозорците и вратите на къщата. Домът ни бе стар и изпълнен със спомените и живота на други хора, белязан от остатъците след смъртта им. Неподходящо място за дете с въображение.
Вътре мрачните коридори и вити стълбища, скритите ниши и кухини, притъмнелите декорации и печални портрети по стените внушаваха усещането за потискаща заплаха. Стаите, където живеехме, бяха ярко осветени и пълни с модерни мебели, но останалата част от къщата навъсено ни напомняше за мъртви предшественици, древни трагедии, смълчани вечери. Бях се научила да минавам забързано през някои части на къщата, втренчвайки поглед право пред себе си, за да не забележа нищо от това демонично минало. Долният коридор до задното стълбище, където се намираше кафявата врата, бе едно от тези места в дома ни. Понякога без да искам виждах вратата да се движи леко напред-назад в рамката си, сякаш от другата страна я натискаше нещо. Вероятно се дължеше на течението, но ако някога забележех, че помръдва, неизменно си представях как някое огромно и мълчаливо създание стои зад нея и тихо проверява дали най-сетне няма да се отвори.
През цялото ми детство — и преди, и след деня на посещението на Клайв Бордън — минавах покрай вратата от другата страна на коридора и никога не поглеждах към нея, освен по невнимание. Никога не спирах и не се вслушвах дали нещо зад нея не се движи. Винаги бързах да я оставя зад себе си, да я изключа от живота си.
Тримата — Розали, аз и момчето на Бордън, Ники, бяхме накарани да изчакаме във всекидневната до трапезарията, в която възрастните продължаваха със своя необясним конфликт. И двете помещения водеха в коридора, където се намираше кафявата врата.
Отново се надигнаха гласове. Някой мина през вратата за коридора. Чух майка си и ми се стори разстроена.
Сетне мисис Стимпсън прекоси забързано всекидневната и отвори свързващата врата за трапезарията. Отвори я и я затвори бързо, но ни се удаде възможност да зърнем тримата възрастни отвъд. Все още се намираха около масата, но бяха станали. За миг видях лицето на майка си — разкривено от печал и гняв. Вратата се затвори светкавично, преди да успеем да последваме Стимпсън в стаята. И трябва да беше заела позиция от другата страна, за да ни попречи да влезем.
Чухме баща ми да говори, призовавайки за ред. Този негов тон винаги значеше, че ще последват неприятности. Клайв Бордън каза нещо и баща ми отвърна ядосано, с достатъчно висок глас, така че разбрахме всяка дума:
— Ще го направите, мистър Бордън! — каза той и раздразнението му за миг се превърна във фалцет. — Още сега! Още сега, по дяволите!
Отново чухме вратата на трапезарията за коридора да се отваря. Бордън каза нещо друго, все така далечно.