После Розали прошепна в ухото ми:
— Мисля, че татко ще отвори кафявата врата\
И двете си поехме ужасено дъх, а аз се улових панически за Розали. Ники, заразен от страха ни, нададе рев. Аз самата започвах да хленча, така че не можех да чуя какво правят възрастните.
Розали просъска:
— Ш-ш!
— Не искам да отварят вратата! — проплаках.
После внезапно високата фигура на Клайв Бордън нахлу във всекидневната откъм коридора и намери трима ни свити там. Как ли е изглеждала малката сцена, в която се бяхме превърнали — дори не мога да си представя, но по някакъв начин и той самият изглеждаше обхванат от ужас заради вратата. Пристъпи напред и надолу, отпусна се на коляно и взе Ники в ръце.
Чух го да казва съвсем тихо нещо на момчето, но звукът не ми се стори успокояващ. Бях прекалено погълната от собствените си страхове, за да обърна внимание. Може да е било всичко. Зад него, през коридора и под стълбите, видях отворения правоъгълник, където винаги дотогава бе имало кафява врата. В пространството зад нея грееше включена светлина и видях, че надолу водят две стъпала, лек завой и още спускащи се стъпала.
Проследих как изнасят Ники от стаята. Баща му го държеше високо, така че бе обвил ръчички около врата му, обърнал лице назад. Когато се наведе и хлътна във вратата надолу по стълбите, баща му посегна и обви със закриляща ръка главата на момчето.
6
Двете с Розали бяхме оставени сами, принудени да избираме между два ужаса. Единият бе да останем сами в познатата обстановка на всекидневната, другият — да последваме възрастните надолу по стъпалата. Държах се за по-голямата си сестра, обвила и двете си ръце около крака й. Нямаше и следа от мисис Стимпсън.
— Ще отидеш ли при тях? — попита Розали.
— Не! Ти иди! Погледни и ми кажи какво правят!
— Качвам се в детската стая — заяви тя.
— Не ме оставяй! — извиках. — Не искам да остана тук сама. Не се качвай!
— Можеш да дойдеш с мен.
— Не. Какво ще направят на Ники?
Розали вече се отскубваше от мен и ме удряше грубо по рамото с ръка, за да ме отблъсне. Лицето й бе побеляло, а очите й бяха полузатворени. Трепереше.
— Прави каквото искаш! — каза тя и макар пак да се опитах да я уловя, успя да се изплъзне и изтича вън от стаята. Тръгна по страшния коридор, покрай отворената врата, зави на каменните плочи в основата на стълбището и се затича нагоре по него. По онова време сметнах, че презира страха ми, но от разстоянието на годините подозирам, че се бе изплашила повече от мен.
Все едно, открих, че съм останала съвсем сама и тъй като Розали ми го бе наложила, следващото ми решение беше по-лесно. Обзе ме усещане за спокойствие, което укроти въображението ми. Беше просто друг вид страх, но ми позволи да се размърдам. Знаех, че не мога да остана на мястото си, но знаех и че нямам сили да последвам Розали по онези далечни стълби. Оставаше ми само една посока. Прекосих малкото разстояние до отворената кафява врата и погледнах надолу.
Двете електрически крушки на тавана осветяваха пътя пред мен, но в дъното имаше друга врата, която водеше встрани, и по стъпалата се разливаше много по-ярка светлина. Стълбището изглеждаше голо и обикновено, изненадващо чисто, без следа от никаква опасност — свръхестествена или друга. Чувах гласовете им някъде там.
Спуснах се по стълбите тихичко, понеже не желаех да ме забележат, но щом стигнах най-долу и надникнах в главното помещение на избата, осъзнах, че няма нужда да се крия. Възрастните си имаха работа.
Бях достатъчно голяма, за да разбера донякъде какво се случва, но не и за да успея да си припомня разговорите им. Когато стигнах долу, баща ми и Клайв Бордън отново спореха, като този път основно се чуваше Бордън. Майка ми стоеше встрани заедно със Стимпсън. Ники все още се притискаше към гърдите на баща си.
Размерите, дълбочината и чистотата на избата напълно ме смаяха. Нямах представа, че нашият дял от къщата разполага с такова пространство под земята. От детската ми гледна точка таванът беше висок и се простираше във всички посоки към боядисаните в бяло стени, които сякаш се намираха някъде в далечината. (Въпреки че всеки зрял човек може да се придвижва в избата, без да навежда глава, таванът не е толкова висок, колкото в основните помещения на горните етажи и, разбира се, размерите на избата не надхвърлят тези на самата къща.)
Голяма част от пространството долу бе запълнено със складирани вещи от къщата: много от мебелите, изнесени по време на войната, все още се намираха там, покрити с бели чаршафи, за да не се прашат. По протежението на едната стена имаше купчина картини в рамки, обърнати обратно. Част oт пространството, намиращо се по-близо до стълбището, отделено с тухлена стена, беше преустроено за съхранение на вино. В далечната част на избата, трудно забележима от мястото ми, имаше друга голяма купчина от грижливо подредени сандъци и ракли.