— Да не те е страх, а, Бордън? — извика високо той.
Бях достатъчно близо, за да забележа, че косата на баща ми се е изправила, а космите по ръцете му са настръхнали. Дрехите бяха увиснали странно по тялото му, сякаш раздути, а в разширените ми от ужас очи кожата му грееше в синьо след банята от електричество.
— Проклет да си, проклет да си! — изкрещя Бордън.
Той се обърна към баща ми и му подаде грубо загубилото ума и дума от страх дете. Ники опита да се задържи за баща си, но Бордън го отблъсна. Баща ми прие момчето с нежелание, взимайки го неловко в прегръдките си. Ники крещеше от ужас и се бореше да го освободят.
— Скачай! — извика на Бордън баща ми. — Остават само няколко секунди!
Бордън пристъпи напред и се озова на самия ръб на електрическата зона. Баща ми стоеше до него, докато в същото време Ники протягаше ръце и пищеше за татко си. Сините змии на разрядите се движеха като полудели само на сантиметри пред Бордън. И неговата коса се бе изправила и виждах как стиска и разпуска юмруци. За момент главата му се отпусна напред и заедно с това един от електрическите камшици незабавно го откри, уви се около врата и раменете му, после пропълзя по гърба му и се заби със силен пукот в пода между обувките му.
Той се стресна и отскочи назад, а аз почувствах съжаление към него.
— Не мога! — каза той, останал без дъх. — Изключи тази проклетия!
— Нали това искаше?
Баща ми бе вбесен до крайност. Той пристъпи напред, надалеч от Клайв Бордън и право в смъртоносната електрическа канонада. Пет-шест пипала се увиха около него и момчето още в същия миг, като обляха и двамата в зловещата синьозелена светлина. Косата му настръхна и му придаде още по-ужасен вид.
Баща ми хвърли Ники в ямата.
После отстъпи надалеч от преградната електрическа стена.
Докато падаше и размахваше хаотично ръце и крака във въздуха, Ники изпищя отново, един-единствен отчаян писък. Беше непрекъснат вик, изтъкан от чист ужас, самота и страх да не бъдеш изоставен.
Преди да се удари в земята, устройството избухна в светлина. От кабелите над него подскочиха пламъци и се разнесе разтърсващ трясък. Дървените пръти сякаш се огънаха навън от вътрешното налягане и докато камшиците от светлина се оттегляха в себе си, издадоха скърцане, подобно на това от остра стомана, стържеща в стомана.
И изведнъж всичко свърши. Във въздуха висеше гъст и тежък синкав дим и се разстилаше по тавана на избата. Устройството най-сетне се бе смълчало, без да върши нищо. Ники лежеше неподвижно на твърдата земя под машината.
Струваше ми се, че някъде в далечината продължавам да чувам ехото на ужасния му писък.
7
Очите ми бяха полузаслепени от яркия блясък на електрическите пламъци; ушите ми звънтяха от острия им звук; умът ми се рееше замаяно от шока на току-що преживяното.
Тръгнах напред, привлечена от вида на димящата яма. Вече успокоена и очевидно затихнала, продължаваше да ми се струва изпълнена със заплаха, макар все така да се чувствах неудържимо притеглена от нея. Скоро стоях на ръба до майка си. Ръката ми, както толкова често преди това, се вдигна сама и стисна пръстите й. Тя също се взираше надолу с отвращение и неверие.
Ники беше мъртъв. Лицето му беше застинало в предсмъртния писък, а ръцете и краката му бяха в неестествена поза — така, както ги беше размахал в мига, когато баща ми го хвърли в ямата. Лежеше по гръб. При преминаването през електрическото поле косата му се бе изправила и все още стоеше настръхнала около вкамененото му изражение.
Клайв Бордън нададе страховит, нещастен вик на гняв и отчаяние и скочи в ямата. Хвърли се на земята, обви с ръце тялото на сина си, опита нежно да прибере ръцете и краката на момчето към тялото му, залюля лицето му в ръка, притисна бузата му до своята, като през цялото време не спираше да се разтърсва от ужасни ридания, излизащи някъде дълбоко от него.
А майка ми, сякаш осъзнавайки за пръв път, че стоя там до нея, внезапно обви ръце около мен, притисна лицето ми в полите си, след което ме вдигна. Прекоси бързо избата и ме отнесе надалеч от сцената на разигралата се трагедия.
Гледах през рамото й и когато тръгнахме бързо нагоре по стълбите, последното нещо, което видях, бе баща ми. Той се взираше надолу в ямата и по лицето му се бе изписало такова сурово задоволство, че повече от две десетилетия по-късно, все още си го припомням единствено с тръпка на отвращение.
Баща ми знаеше какво ще се случи, беше позволил да се случи, беше го причинил. Всичко в позата на тялото и изражението му казваше: Доказах, че съм прав.