Забелязах също и че Стимпсън, прислужникът, е приклекнал на пода и се държи за него с ръце. Беше привел глава.
8
Изгубила съм или съм потиснала всеки спомен за случилото незабавно след това. Помня единствено, че на следващата година бях на училище, а после отидох да уча на друго място, намерих си нови приятели, израснах в детството си. Около мен имаше прилив на нормалност, почти като наводнение от засрамена компенсация заради страшната сцена, на която бях станала свидетел.
Не помня и кога баща ми изостави брака си и ни напусна. Известна ми е датата, когато се е случило, защото я открих в дневника, воден от майка ми в последните години от живота й, но собственият ми спомен за онези времена се губи. Благодарение на дневника й съм наясно с по-голямата част от чувствата й по повод раздялата и много по-малко за обстоятелствата около нея. От своя страна, помня в най-общи линии усещането, че той е там, докато съм малка, будеща страх и непредсказуема фигура, за щастие на разстояние от всекидневието ни. Помня и живота без него след това, силното чувство за отсъствието му, умиротворение, от което двете с Розали се възползваме добре и до днес.
В началото бях доволна, че си е отишъл. Едва като по-голяма започна да ми липсва, също като сега. Вярвам, че трябва да е жив — в противен случай щяхме да научим. Работата по управлението на фамилното наследство е сложна и баща ми все още е отговорен за него. Имаме семеен тръст, управляван от адвокати, базирани в Дарби, които очевидно са във връзка с него. Къщата, земята и титлата все още се водят на негово име. Много от директните разплащания като данъците например са под опеката на тръста, но в същото време двете с Розали разполагаме с достатъчно пари.
Последният ни пряк контакт с него се състоя преди около пет години, когато ни написа писмо от Южна Африка. Просто минавал оттам, казваше, макар да не уточняваше откъде или накъде. Сега е в седемдесетте си години, вероятно се навърта около други британски изгнаници, без да позволява на света да научи за миналото му. Безвреден, малко изкуфял, леко двусмислен за една или друга подробност, стар кадър на Форин Офис. Не мога да го забравя. Без значение колко време ще отмине, винаги си го спомням като човека с жестоко лице, хвърлил малко момченце в машина, за която със сигурност е знаел, че ще го убие.
9
Клайв Бордън напусна къщата още същата вечер. Нямам представа какво се е случило с тялото на Ники, макар винаги да съм подозирала, че Бордън го е взел със себе си.
Тъй като бях прекалено малка, приех за даденост авторитета на родителите си и когато ми казаха, че полицията няма да се заинтересува от смъртта на момчето, им повярвах. В онзи момент ми се струваше, че имат право.
Години по-късно, когато пораснах достатъчно, за да осъзная колко неморално е всичко това, положих усилие да разпитам майка си какво е станало. Беше след заминаването на баща ми и около две години преди тя да почине.
Имах усещането, че е дошло времето да изясним мистериите от миналото, да оставим част от тъмнината зад гърба си. Освен всичко друго схващах този момент и като признак за собственото си израстване. Исках от нея да бъде откровена с мен и да се отнесе с мен като с възрастен. Знаех, че по-рано същата седмица е получила писмо от баща ми, и това ми даваше извинение да подхвана темата.
— Защо полицията никога не дойде да задава въпроси? — казах, след като вечерта й дадох да се разбере, че искам да обсъдим станалото.
— Никога не говорим за това, Катрин — отвърна тя.
— Искаш да кажеш, че ти никога не говориш — казах. — Защо татко ни напусна?
— Ще се наложи да попиташ него.
— Знаеш, че не мога — отговорих. — Ти си единствената, която знае. Тогава той извърши злина, но не съм сигурна защо, нито дори как. Търси ли го полицията?
— Полицията не е намесена в живота ни.
— Защо не? — попитах. — Татко не уби ли онова момче? Не го ли уби?
— Още тогава разрешихме въпроса. Няма нищо за криене, нито повод за вина. Платихме цената за случилото се онази нощ. Разбира се, мистър Бордън изстрада най-много, но погледни как се отрази и на нас. Не мога да ти кажа нищо, което би искала да знаеш. Сама видя какво се случи.
— Не мога да повярвам, че с това приключва всичко — казах аз.
— Катрин, знаеш, че няма нужда да задаваш такива въпроси. И ти беше там. Имаш също толкова вина, колкото останалите.
— Бях само на пет години! — отвърнах. — Как е възможно да имам каквато и да е вина?