В този момент чух стъпки и се върнах в коридора. Няколко секунди по-късно зад стълбите се появи слаба жена на средна възраст. Носеше няколко подвързани с кожа папки. Крачеше шумно по непокритите с килим дървени стъпала и когато ме забеляза, ме погледна въпросително.
— Търся мисис Холоуей — казах. — Вие ли сте?
— Да, аз съм. Мога ли да ви помогна?
Нямаше и следа от американския акцент, който очаквах да чуя.
— Казвам се Андрю Уестли, работя за Кроникъл. — Показах й журналистическата си карта, но тя само плъзна поглед по нея. — Питах се дали бихте имали нещо против да ви задам няколко въпроса за отец Франклин.
— Понастоящем отец Франклин е в Калифорния.
— И на мен така ми се струва, но според сведенията за случилото се миналата седмица…
— Какво имате предвид? — каза мисис Холоуей.
— Доколкото разбирам, отец Франклин е бил забелязан тук. В тази къща.
Тя поклати бавно глава. Стоеше с гръб към вратата, водеща към кабинета й.
— Мисля, че има някаква грешка, мистър Уестли.
— Вие видяхте ли отец Франклин, докато е бил тук? — попитах аз.
— Не, не съм. И не е бил тук. — Започваше да се държи враждебно — нещо, което не очаквах. — Свързахте ли се с пресслужбата ни?
— Тук ли се намира?
— Офисът им е в Лондон. Всички интервюта с пресата се съгласуват с тях.
— Бях поканен да дойда.
— От нашето пресаташе?
— Не… Доколкото знам, след появата на отец Франклин в Кроникъл е постъпило искане за среща. Отричате ли, че това се е случило?
— Имате предвид искането за среща? Никой тук не е влизал във връзка с вашия вестник. А ако имате предвид дали отричам появата на отец Франклин, отговорът е да.
Взирахме се един в друг. Разкъсвах се между раздразнението, което изпитвах към нея, и безсилието в себе си. Винаги когато нещата тръгваха на зле, като в този случай, обвинявах себе си за липсата на опит и достатъчна мотивация. Другите журналисти във вестника, изглежда, винаги знаеха как да се справят с хора като мисис Холоуей.
— Мога ли да се видя с човека, който отговаря за нещата тук? — попитах.
— Аз ръководя администрацията. Всички останали се занимават с учението.
Вече се канех да се откажа, но реших да направя последен опит:
— Името ми говори ли ви нещо?
— Трябва ли?
— Споменали са името ми.
— По всяка вероятност е бил човек от пресслужбата ни, не от тук.
— Един момент — казах аз.
Върнах се до колата, за да взема бележките, които бях получил предния ден от Уикъм. За момент останах до вратата под лекия дъжд, загледан в покритата с локви земя. Когато влязох вътре, мисис Холоуей все още стоеше пред стълбището, но междувременно беше оставила папките някъде.
Застанах до нея и започнах да разлиствам страниците, докато не стигнах до една, адресирана до Уикъм. Беше факс. Пишеше следното: „До мистър Л. Уикъм, водещ редактор, Кроникъл. Изисканите от вас подробности, както следва: Църква на добрата вест за Исуса Христа, Колдлоу, Дарбишър. На един километър извън село Колдлоу, северна посока, шосе А623. Паркиране на главния портал или в имота. Мисис Холоуей, администратор, ще предостави информацията на вашия репортер мистър Андрю Уестли. Подпис: К. Анджиър.“
— Това няма нищо общо с нас — каза мисис Холоуей, след като го прочете. — Съжалявам.
— Кой е К. Анджиър? — попитах аз. — Мистър? Мисис?
— Тя живее в частното крило в източната част на сградата и няма връзка с Църквата. Благодаря ви.
Вече беше сложила ръка на лакътя ми и ме изтласкваше учтиво към вратата. Каза ми, че ако продължа по чакълестата пътека, ще стигна до входа, откъдето мога да вляза в частното крило на къщата.
На тръгване казах:
— Съжалявам, ако се е получило някакво объркване. Нямам представа как е възможно да се случи.
— Ако искате някаква допълнителна информация за Църквата, ще ви бъда много признателна да се обърнете към пресслужбата ни. Това е тяхно задължение, нали разбирате.
— Да, добре. — Вече валеше по-силно, а не бях взел палто. Казах: — Може ли да ви попитам само още нещо? Всички ли отсъстват в момента?
— Не, имаме пълна посещаемост. Тази седмица обучаваме повече от двеста души.
— Имам чувството, че къщата е съвсем празна.
— Предпочитаме да поднасяме добрата вест мълчаливо. Аз съм единственият човек, на когото е позволено да говори през деня. Желая ви всичко добро.
Тя се прибра и затвори вратата.