Моят баща, 12-ят граф Колдърдейл, почина преди три дни, на 29 март 1873 година. Брат ми Хенри получава титлата, земите и собствеността. Бъдещето ни — моето, това на майка ми и всеки един член на домакинството, независимо дали са господари или слуги, сега е несигурно. Не може да се каже нищо дори за бъдещето на къщата, тъй като в миналото Хенри открито е заявявал, че ще направи драстични промени. Остава ни единствено да чакаме, но поне за момента домът ни е потънал в грижи около подготовката на погребението.
Утре Папа ще бъде погребан в подземната гробница.
Тази сутрин се чувствам по-ободрен от перспективите пред мен. Прекарах цялата сутрин в стаята, упражнявайки фокусите си. Напредъкът ми в тази област се оказа една от жертвите на скорошното разчистване в дневника, защото още от самото начало водех подробни бележки около всичко, което се иска, за да придобие човек необходимата ловкост на ръката… за съжаление тези бележки трябваше да си заминат, когато реших да премахна останалото. Достатъчно е да се каже, че според мен вече съм постигнал стандарта, необходим за всеки изпълнител, и макар все още да не съм се подлагал на изпитание, често съм изпробвал нови трикове пред съучениците си. Преструват се, че не проявяват интерес към магията и наистина някои от тях обявяват на всеослушание, че са запознати с тайните ми, но на един или два пъти ми се е случвало с удовлетворение да отбелязвам неподправено смайване в израженията им.
Няма нужда от бързане. Във всички книги за илюзионизма, които са ми попадали досега, подканят начинаещия да не се хвърля необмислено напред, но вместо това да се подготвя щателно, така че в изпълнението му да има и изненада, и умение. А ако хората не знаят кой си, това допълнително се прибавя към мистерията около теб и онова, което се каниш да сториш.
Поне така пише.
Иска ми се, и това е единственото ми желание в тази най-тъжна от всички седмици, да можех да използвам магията си, за да възвърна Папа към живот. Себично желание, защото несъмнено би възстановило и собствения ми живот до състоянието, в което се намираше само допреди три дни, но така също и изпълнено с трескава обич, понеже обичах Папа, вече започва да ми липсва и съжалявам дълбоко, че почина. Беше на четирийсет и девет години, а това според мен е прекалено ранна възраст човек да се окаже жертва на болно сърце.
2 април 1873
Погребението се състоя и изпратихме баща ми по пътя на вечния му покой. След церемонията в параклиса отнесохме тялото му в семейната гробница, разположена под Ист Райз. Опечалените отидоха в дълга колона до входа й, след което Хенри и аз, заедно с гробаря и помощниците му, внесохме ковчега вътре.
Нищо не можеше да ме подготви за онова, което видях. Отвън, където вратата е издигната между две колони, ти се струва, че в хълма вероятно е прокопана малка зала или коридор. Когато се влезе вътре обаче, става ясно, че са използвали огромно естествено подземие, простиращо се надълбоко под хълма, разширено и уголемено, за да бъде използвано като семейна гробница. Цари пълен мрак, подът е неравен и каменист, въздухът е зловонен, видяхме няколко плъха, а множеството назъбени рафтове и ниши са издадени в коридора и нерядко струват на минаващия болезнени сблъсъци в тъмното. Всеки от нас носеше фенер, но щом се озовахме в дъното на стълбището и далеч от светлината на деня, фенерите ни се оказаха почти безполезни. Гробарите приеха всичко това напълно професионално, въпреки че носенето на ковчега трябва да им се е сторило изключително трудна работа при тези обстоятелства, но пък за брат ми и мен изпитанието граничеше с мъчение. Веднага щом открихме подходяща ниша и оставихме ковчега, най-старшият гробар изпя няколко библейски стиха и без повече бавене се върнахме на повърхността. Излязохме в ярката пролетна утрин, която бяхме напуснали само няколко минути по-рано, сред жълтите нарциси, обсипали Източната морава, и напъпилите клони на дърветата наоколо, но поне за мен временното пребиваване в онзи мрачен тунел хвърли сянка върху остатъка от деня. Когато яката, значително по-нова порта на входа се затвори, потръпнах, без да успея да изхвърля от ума си спомена за всички древни, разбити ковчези, прахта, миризмата, безжизненото отчаяние на цялото място.
Вечерта
Преди около час се проведе церемонията — и използвам думата именно в смисъла, който искам да вложа — церемонията, около която се въртя целият ден. За нея, четенето на завещанието на баща ми, погребването беше просто предварителна подробност.
Всички бяхме там, събрани в залата под главното стълбище. Сър Джефри Фюзъл-Хънт, адвокатът на баща ми, ни накара да запазим тишина, след което с преднамерено бавни и сигурни движения отвори твърдия кафяв плик, съдържащ страшния документ, и извади от него сгънатите пергаментови листове. Огледах хората около мен. Присъстваха братята и сестрите на баща ми заедно със съпрузите и — в някои от случаите — децата им. Мъжете, които управляваха имението и охраняваха дивеча, обхождаха тресавището, грижеха се за фермите и рибарниците, стояха заедно настрани. До тях — също събрани в обща група — бяха арендаторите на земеделска земя с разширени от надежда очи. В центъра на това огромно събрание, точно срещу бюрото, зад което седеше сър Джефри, бяхме аз и Мама, а прислугата стоеше зад нас. Пред всички присъстващи, прав, скръстил ръце на гърдите, в главната роля на събитието, доминираше Хенри.